Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
— Гуенивар! Ела при мен, сянко моя!
В един далечен край на огромната Звездна равнина пантерата пристъпваше тихо и внимателно, дебнейки кошутата. Зверовете в този естествен свят бяха разигравали сценария безброй пъти, следвайки хармоничния порядък, който ръководеше живота им, както бе ръководил и живота на предците им. Пантерата се приведе ниско, преди да направи последния скок, и вече предвкусваше сладостта на успешния лов. Това бе в хармония с естествения порядък, целта на нейното съществуване, а месото бе наградата й.
Внезапно звярът спря, дочул да зоват истинското му име — зов, по-силен от всичко друго, зовът на господаря му.
Духът на голямата котка се втурна през огромния тъмен проход, който се простираше в Бездната между отделните Равнини, търсейки малкото светло петънце, което представляваше животът му в Материалната равнина. В следващия миг вече стоеше в сянката, хвърляна от някакви кожи, служещи за подслон на хората, където елфът на мрака — негова сродна душа и господар — го чакаше.
Гуенивар бързо разбра сериозността на положението и отвори съзнанието си за заповедите на елфа.
Двамата варвари се приближаваха предпазливо, опитвайки се да разберат какво се крие в тъмните сенки, спотаени зад палатката на вождовете им. Внезапно Гуенивар се хвърли срещу тях и с мощен скок прелетя над извадените им мечове. Пазачите замахнаха безсилно и се втурнаха след нея, вдигайки на крак целия лагер.
Дризт се възползва от настъпилата бъркотия и внимателно тръгна в обратната посока. Във въздуха се носеха уплашени викове и той не можа да сдържи усмивката си при вида на племето на Тигъра. Когато зърнаха Гуенивар, която се движеше с такава лекота и грация, че приличаше повече на дух, отколкото на жива котка, воините на Тигъра, вместо да се впуснат в преследване, паднаха на колене и вдигнаха ръце към небето, прославяйки Темпос.
И понеже всички постове се бяха втурнали към мястото, откъдето идваше врявата, Дризт не срещна никакви трудности да напусне лагера. Когато навлезе в откритата тундра, елфът се насочи на юг към Грамадата на Келвин, но дори докато тичаше с цялата скорост, на която бе способен, продължаваше да обмисля смъртоносния си план за защита. Според звездите до пукването на зората оставаха само три часа, а той не биваше да закъснява за срещата с Бруенор, ако искаше да успее да заложи засадата, която планираше.
Шумът откъм стана на варварите скоро затихна, с изключение на молитвите на тигровите воини, които щяха да продължат до зори. Няколко минути по-късно, Гуенивар вече тичаше до господаря си.
— Стотици пъти си ми спасявал живота, верни приятелю! — рече Дризт и потупа силния врат на животното. — Стотици пъти!
— Вече два дни как се карат и спорят помежду си — с отвращение рече Бруенор. — Истинско щастие е, че по-големият враг най-после пристигна.
— Странна дума за варварското нападение — отвърна Дризт, макар по устните му да играеше усмивка.
Елфът знаеше, че планът му беше добър и че тази вечер Десетте града щяха да празнуват победата си.
— Иди и заложи капана си — продължи той, — не ти остава много време.
— Започнахме да товарим жените и децата в лодките, още щом Къркорещия корем донесе твоите вести — обясни джуджето. — Ще прогоним тая напаст от границите си преди да е паднала нощта.
Той се разкрачи широко, както правеше по време на битка и удари щита си с брадвата, за да подчертае думите си.
— Бива си те в бойните планове, елфе — продължи той. — Сега не ние, а варварите ще бъдат изненадани, пък и слава ще има за всички, които се нуждаят от нея.
— Даже и Кемп Таргоски ще бъде доволен — съгласи се Дризт.
Бруенор потупа приятеля си по рамото и се приготви да тръгва:
— Ще се бием рамо до рамо, нали? — попита той докато се отдалечаваше, макар да знаеше какъв щеше да бъде отговорът.
— Както и трябва да бъде — увери го Дризт.
— А котката?
— Гуенивар вече изигра ролята си в тази война — отвърна елфът. — Съвсем скоро ще я изпратя у дома й.
Този отговор се понрави на джуджето — то никак нямаше вяра на странния звяр.
— Туй животно не е естествено — промърмори си той, докато поемаше към Десетте града през Бременския проход.
Дризт бе твърде далеч, за да чуе последните думи на Бруенор, но го познаваше достатъчно добре, за да може да се досети какво си мърмори джуджето. Той много добре разбираше колко неловко се чувства не само Бруенор, но и много други, в присъствието на загадъчната котка. В подземния свят на неговия народ магията играеше важна роля, тя бе неотделима част от всекидневието им, но тук, на повърхността, обикновените хора разбираха по-малко от нея и я използваха много по-рядко. Особено джуджетата никак не обичаха да си имат вземане-даване с магии, като се изключат вълшебните оръжия и доспехи, които често и сами създаваха.