Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
Представителите на останалите градове, както и Бруенор, който също участваше във военните съвещания като говорител на джуджетата, много скоро разбраха, че полуръстът нямаше да им бъде от особена полза при организирането на защитата и съставянето на бойните планове. Ето защо, когато Дризт каза на Бруенор, че има нужда от пратеник, който да стои на пост с него, джуджето побърза да предложи Риджис за доброволец.
И сега полуръстът бе напълно нещастен. Ръцете и краката му се бяха вкочанили от студа, а от седенето сред твърдите камъни го болеше гърбът. Това беше третата му нощ на пост и той не спираше да мърмори, като от време на време разнообразяваше вайканията си с някоя и друга кихавица. През цялото време Дризт стоеше неподвижен и сякаш не забелязваше студа и вятъра — за него дългът стоеше преди всяко неудобство, което тялото му би могло да изпитва.
— Колко още трябва да чакаме? — мрънкаше Риджис. — Някоя сутрин, може би още утре, ще ни открият в проклетата планина, мъртви и вкочанени!
— Не бой се, малки приятелю! — засмя се елфът. — Чуй вятъра — зимата идва. И варварите ще дойдат скоро, опитвайки се да изпреварят първите снегове.
Още докато говореше, Дризт съзря с крайчеца на окото си едва-едва забележима светлинка. Той скочи от мястото си така внезапно, че полуръстът се сепна и се обърна натам, откъдето идваше светлинката. Всеки негов мускул бе нащрек, а очите му се взираха в мрака, търсейки потвърждение на подозрението му.
— Какво… — започна Риджис, но елфът му даде знак да мълчи.
Ново пламъче трепна на хоризонта.
— Желанието ти се сбъдна — убедено рече той.
— Тук ли са вече? — прошепна полуръстът, чието зрение в тъмното изобщо не можеше да се мери с това на Дризт.
Дризт постоя още няколко минути, опитвайки се да прецени какво разстояние го дели от лагерните огньове и да пресметне за колко време варварите щяха да достигнат целта си.
— Върви при Бруенор и Касиус, малки приятелю — рече той накрая, — и им кажи, че ордата ще бъде в Бременския проход утре по пладне.
— Ела с мен — каза му Риджис. — Те няма да те изхвърлят, когато носиш такава важна вест.
— Трябва да свърша нещо по-належащо — отвърна елфът. — Върви сега! И предай на Бруенор — запомни добре, само на Бруенор! — че ще го чакам при Бременския проход по изгрев.
С тези думи Дризт потъна в мрака. Чакаше го дълъг път.
— Къде отиваш? — провикна се Риджис след него.
— Да намеря хоризонта! — долетя от тъмата на нощта.
След него остана само шепотът на вятъра.
Когато Дризт достигна стана им, варварите току-що се бяха настанили. Толкова близо до Десетте града воините бяха нащрек — първото нещо, което елфът забеляза, бе многобройната стража. Само че огньовете им вече догаряха и нощта бе настъпила. А нощта принадлежеше на Дризт. Въпреки уменията си, постовете не можеха да се мерят с елфа, израснал в един свят без светлина и чиято магия можеше да сътвори непрогледна тъма, която обгръща като мантия и която и най-зорките очи не могат да пробият. Невидим като сянка в нощта и с тихи котешки стъпки, Дризт мина покрай стражата и навлезе във вътрешността на бивака.
Само преди час в лагера ечаха песните на варварите, обсъждаше се предстоящата битка, но дори възбудата и жаждата за кръв, които туптяха във вените им, не можеха да надвият умората от дългия поход. Повечето мъже бяха дълбоко заспали и равномерното им дишане успокояваше елфа, докато се прокрадваше между тях, опитвайки се да открие вождовете, които несъмнено обсъждаха последните подробности от бойните си планове.
В лагера бяха опънати няколко палатки, но само пред една от тях имаше стражи. Тя беше затворена, но Дризт виждаше светлината на свещите, които горяха вътре и чуваше грубите, гневни гласове, които се носеха от вътрешността й. Елфът се промъкна крадешком зад нея. За щастие, никому не бе разрешено да легне близо до тази палатка, така че наоколо нямаше никой. Като предпазна мярка, Дризт извади статуетката на пантерата от раницата си. След това с тънката си кама проби малка дупка в кожената палатка и надникна вътре.
Там имаше осмина мъже — седемте варварски вожда и един дребен, тъмнокос човек, за когото Дризт бе сигурен, че не идва от Севера. Насядали в полукръг около южняка, вождовете го разпитваха за местността и силите, срещу които щяха да се изправят на другия ден.
— Първо трябва да унищожим града в гората — настояваше най-едрият от вождовете, който носеше знака на Лоса и навярно бе най-огромният човек, когото Дризт някога бе срещал. — После може да се придържаме към твоя план и да се насочим към града, наречен Брин Шандер.