Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Полковник? Тук ли сте?
— Тук съм — Холис погледна към Руни.
— Е, вероятно искате да се поогледате наоколо — продължи той с усмивка, — така че няма да ви задържаме. Но в петък вечерта ще имаме събиране. Ще имате възможност да се запознаете с много от хората тук. Идете при Чък да си вземете маски.
— Маски?
— Ами да. Вси светии. В петък е Вси светии.
— Вярно.
— Усмихнете се. Тук не е чак толкова лошо — каза Сузи, като погледна Лиза.
Лиза нито се усмихна, нито й отговори.
— Никой няма да ви бие, ако казвате каквото мислите — добави Джеф. — Поговорете с другите инструктори и ще се убедите. Ще се видим на Велика събота.
— Радвам се, че се запознахме — махна с ръка Сузи.
— Гледайте да не се загубите.
— Добре дошли в лагера — добави Джеф. — Не се приближавайте твърде много до оградата.
Те отминаха надолу по пътеката. Холис и Лиза запазиха мълчание за около минута, след това Холис каза сухо:
— Симпатични младежи. Много амбициозни.
— Да ми прости Господ — отвърна Лиза, — но исках да им прережа гърлата.
— А може би и те са искали да прережат нашите. — Холис се замисли за малко. — Ужасяващо е.
— Тръпки ме побиват — съгласи се Лиза и се загледа в тях, докато изчезваха зад завоя. — Тя е още много „сурова“. Предполагам, че от мен се очаква да я шлифовам. Просто не мога да го повярвам, Сам.
— Всичко ми се струва някак нереално. — Холис се вгледа в старата борова гора. Дърветата хвърляха тъмночервени сенки, сред тях се виеше пътеката, покрита с дървени трупи, идваща отникъде и водеща в нищото. Вятърът бе утихнал и всичко бе някак си застинало и неподвижно. Ето ме тук, помисли Холис, в сърцето на Русия, мъртъв за целия свят, затворен в пространство, оградено от бодлива тел, за да участвам в някакъв безумен експеримент. Закъснях с петнадесет години, но ето ме най-накрая тук.
Те тръгнаха да се връщат, но свиха по пряка пътечка, която водеше на изток.
— Добре ли се справих? — попита Лиза. — Говоря за „мога“ и „зная“.
— Чудесно. Но те не повярваха нито за миг, че участваме във всичко това доброволно.
— Това е добре. Не обичам да лицемернича.
Стигнаха до една къща в кънтри стил, сгушена сред боровите дървета. Беше направена от червени тухли, бяло дърво и зелен асфалтов покрив. Към портата на гаража водеше камениста пътека, но по нея нямаше никакви следи от изкарване на кола. Отдясно на гаража видяха около петдесетгодишен мъж, който завързваше наръч съчки. На клона на близкото дърво беше завързана автомобилна гума, на която се люлееше около петгодишно дете. Холис тръгна към тях по пътеката. Лиза го последва и когато наближиха, мъжът се обърна.
— Здравейте. Аз съм нов — каза Холис.
Мъжът ги огледа.
— Сам Холис! Чух, че сте тук. А това трябва да е Лиза Роудс. — Човекът избърса ръце в широките си кадифени джинси и се здрависа с Холис. Говореше носово като тексасец.
— Аз съм Тим Ландис. Мисля, че се познаваме, Сам.
— Да… — за момент Холис се обърка: — Господи, та ти беше първи пилот в нашата ескадрила.
— Точно така. Ходехме заедно на някакви безумни оперативки. Спомням си, че създаваше доста проблеми на стария генерал Фулър. — Ландис се обърна към Лиза. — Веднъж Холис улучи всички забранени цели и каза на Фулър, че трябва да хвърляме балони с вода, за да не насъскаме някого срещу нас.
Холис представи Лиза на Ландис и те си стиснаха ръцете.
— Не мога да разбера как се чувства човек тук — като в чистилището след смъртта, или сякаш живееш в ада? — попита тя.
— Ами зависи от това с какво настроение се събуждате сутрин и какво сте сънували през нощта — отговори с разбиране Ландис. После си потърка челото. — Вижте, тук съм от близо двадесет години, не се чувствам като у дома си, но и вече не знам какво значи да имаш дом. Освен понякога, когато се събуждам посред нощ и мога да си спомня и да усетя отново всичко това — добави той.
За известно време настъпи мълчание, после Ландис се усмихна на Холис.
— Хей, Сам, радвам се, че не те свалиха.
— Ами всъщност ме свалиха. Над Пърл Харбър. Последната атака във войната. Но ме извадиха от супата. — За момент Холис се поколеба, после каза: — Вторият ми пилот беше Ърни Симс. Той тук ли е?
— Вече не — отговори Ландис.
— Значи е бил тук?
— Да.
— И?
— Ами… виж… това стана през 1974-а. Точно беше пристигнал тук от Ханой. Всъщност, сега като го споменаваш, си спомням, че ми каза, че е бил с теб. Каза, че и ти си бил свален, но не знаеше какво ти се е случило. Така че и него са го извадили от същата супа, предполагам. Имал разкъсана артерия, но хирурзите го закърпили и когато пристигна тук, вече беше добре.