Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Ако десакрализацията на свещени предмети е пример за инициативността, на която ги учите, не сте разбрали за какво точно става въпрос.
— Това наистина е било доста жестоко от тяхна страна. Но ще ви я изпратя, ако искате. Нещо друго? Не? Добре, прекарах приятна сутрин. Надявам се, че и за вас е било така. — Буров си тръгна.
Холис огледа стаята, след това надникна в спалнята.
— Не е точно по моя вкус.
— Искам да знаеш и никога да не забравяш, че те обичам — каза Лиза и обви ръце около него.
— Надявам се. Има изгледи да останем тук до края на живота си. А ти си мислеше, че посолството ти навява клаустрофобия.
— Няма да останем до края на живота си. Не! Ще се приберем вкъщи или ще умрем, докато се опитваме да се измъкнем оттук.
— Не ставай глупачка — Холис потърка пръстите си един в друг.
Тя кимна.
— По-късно ще се поразходим.
— Да. Изтощена съм. Не ми е добре. Господи, Сам, беше ужасно… Тази килия… Мразя този човек.
— Легни тук. — Той я премести на дивана и я зави с една канадка, после седна в креслото.
— Бях ли храбра? — попита Лиза.
— Много.
— Не искам да чувствам толкова омраза.
— Заспивай. Ще поговорим по-късно.
— Да.
Известно време Холис съзерцава огъня. Замисли се върху двойствеността в личността на Буров: ту порочен и садистичен, ту почти приятен. Спомни си за тримата американски офицери, които срещнаха на пътеката. Изглеждаха изтерзани като нещастни призраци — изгубени души, кръжащи безспир в затвореното пространство между живота и смъртта. Опита се да си представи оставането си тук за две десетилетия, но не успя. Опита се да проумее чудовищната система, създала място като това, но пак не успя. Опита се да измисли някакъв начин, за да се измъкнат оттам, но и това не успя.
33.
Когато започна да се свечерява, Холис и Лиза излязоха от къщата и тръгнаха на юг към футболното игрище.
— Тук можем ли да говорим? — попита Лиза.
— Не по пътеките. По-късно.
Намериха футболното игрище, но то беше пусто, и те продължиха на юг покрай бетонния бункер със спортния комплекс.
— В почивната база ли отиваме?
— Не, просто се разхождаме.
— Като последния път, когато ме доведе в тези гори?
— Е, този път не е чак толкова опасно. Този път сме от вътрешната страна на бодливата тел.
Пътеката свърши и Холис се покатери по клоните на издигащото се пред тях борово дърво като по стълба. Той изчезна от погледа й за десетина минути, след това слезе и се отърси от игличките.
— Какво видя? — попита Лиза.
— Лагера на отряда за охрана.
— Защо искаше да го видиш?
— Така съм обучен — усмихна се. — Не мога да направя нищо срещу това.
— Предполагам, че е така.
Върнаха се назад по пътеката. По едно време Холис сви встрани от пътя и я заведе в малка долинка. Седнаха рамо до рамо на полегатия склон.
— По пътеките може да има монтирани подслушвателни устройства, а може да има и насочени микрофони, с които да ни следят — каза тихо Холис. — Но тук можем да говорим, стига да го правим тихо.
— Сега вече трябваше да сме в страна, където никой не се притеснява за такива неща. По дяволите! — Лиза грабна една клонка и удари с нея килима от борови иглички на земята. — До края на живота си ли ще останем тук?
— Надявам се, че не.
— Сет знае ли къде сме?
— Мисля, че знае, че не сме загинали във вертолетната катастрофа. Може би се надява да сме тук, а не на някое друго място. Всъщност наистина имаме късмет, че сме тук, а не на Лубянка.
— Добре де, а сега ще ни спасява ли, ще ни разменят ли, или какво?
— Не знам.
— Знаеш. Защо не ми дадеш поне някаква надежда?
— Казах ти — отговори Холис и взе ръката й. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Колкото по-малко знам и аз, толкова по-добре. Знаеш какво са полиграфът и серумите на истината. Буров без съмнение ще измъкне всичко от нас.
— Казах на Буров почти всичко, което знаех — кимна тя. — Нищо не можех да направя, Сам. Но не предадох хората от Яблоня. — Тя го погледна.
— Нея я няма — каза той и я прегърна през раменете. — Видях селото от въздуха. Изгорили са го.
Известно време тя рови с пръчката в земята, после каза тихо:
— Ах… тези мръсници…
— Била си много смела, като си се опитала да ги прикриеш.
— Не бях смела — поклати глава тя. След малко продължи: — Винаги съм си мислила, че ще мога да издържа… но след седмица вече бях никой. Не бях Лиза. Срамувам се от себе си.