Внимавай в картинката

Девлин я хвана за ръката.

— Инструктирани са да не се показват пред гостите. Такива са правилата. Нека не ги объркваме.

— Аз едва ли мога да мина за гост.

— Ти си много по-важна. Ти си съпругата на собственика. — Беше му приятно да го казва; беше му приятно също така да вижда ококорените й очи, мигащи невярващо. Тя не знаеше как да се държи с него — и той предположи, че това не е нещо, което често й се случва.

— Да седнем ей там. — Той посочи към масата за пикник под един голям дъб с мъх по дънера и широко разперени клони, които опираха до земята.

— Колко старо дърво. — Когато Медоу тръгна пред него, слънцето проникна през бялата ленена риза, очертавайки тялото й, което му напомни за това как се беше събудил сутринта, прилепен към нея. Беше извадил късмет предишната нощ, когато тя се бе появила в Уолдемър Хауз; късметът му се бе издигнал до ново ниво тази сутрин, когато очите й се бяха разширили при вида му и тя бе усетила пламъка в ръцете му.

Между тях имаше някаква химия.

Ако отмъщението имаше стойност, то той държеше рядка златна антика.

Тя се хранеше с апетит, който го изненада. Не прояви никаква придирчивост към храната — изяде една кифличка и две бисквити с конфитюр, преди да избърше устата си със салфетката, и въздъхна доволно, обхождайки с очи околността.

— Виж тези рододендрони! — каза тя. — Не са ли възхитителни?

Той ги погледна. Цъфтяха. В розово. Не трябваше ли да правят точно това?

— Възхитителни са.

— Защо си нарекъл хотела „Тайната градина“.

Харесваше му, когато тя му предоставяше такава благоприятна възможност.

— Не си ли спомняш, любов моя?

Тя примигна несигурно срещу него.

— Може би защото харесваш книгата на Франсис Ходжсън Бърнет?

— Не съм и чувал за нея.

— Не си чувал за „Тайната градина“? — Тя се хвана за главата театрално. — Чудесна книга. Разказва се за едно момиченце, лишено от обич, и момченце, което си мисли, че е сакато, а баща му е толкова смазан от смъртта на жена си, че не може да обича сина си… а тайната градина изцелява всички тях.

— Звучи… сантиментално. — Любезен начин да каже, че не вярва в подобни емоционални откровения.

— Не! Това е вдъхновяващо.

Не беше възможно да е толкова наивна, нали?

Не. Разбира се, че не. Беше нахлула с взлом в Уолдемър Хауз да търси онази картина. Искаше да я открадне от Брадли Бенджамин — на Девлин не му пукаше за това — но сега тя планираше да краде от него. Никой не е вземал нещо, което принадлежи на Девлин, и после да е изчезвал. Тя скоро щеше да го разбере. Никой, без значение колко привлекателен е, не можеше да краде от него.

Като я погледна безмилостно, той се усмихна в очите й и каза:

— Спомням си…

Ръка в ръка, те бродеха из остров Майорка; откриха един облян от слънце остров, пълен с туристи, плажове, скали, храсти и градини. Чудесни, възхитителни градини. Всеки ден ги очакваше ново приключение, сякаш светът бе току-що сътворен, за да го види той през нейните очи. После, високо на върха на един хълм срещу морето, те откриха малка, забравена пътека, обрасла с бурени и калина… и пълзящи рози и дребни минзухари, едва наболи от пръстта.