Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
След няколко грациозни засилвания те скочиха. През първите микросекунди беше съвършено. Почувствах съвършенството с тялото си; май това са случва заради „огледалните неврони“: когато гледаме как някой извършва някакво действие, същите неврони, които той активира, за да го направи, се активират и у нас, без да правим нищо. Правиш акробатичен скок, без да ставаш от канапето и докато си ядеш чипс: точно затова хората обичат да гледат спорт по телевизията. Та значи двете грации скачат и съвсем в началото направо се прехласваш. И след това, ужас! Изведнъж ти се струва, че има леко несъответствие между двете. Вглеждаш се в екрана със свит стомах: няма съмнение, има несъответствие. Знам, че изглежда откачено, задето го разказвам така, понеже скокът трае само три секунди, но именно защото продължава три секунди, гледаш всичките му фази като че ли продължава един век. Но фактът си е факт, не можеш да си затвориш очите: те не скачат едновременно. Едната ще се потопи във водата преди другата. Ужас!
Закрещях на телевизора: настигни я, настигни я де! Изпитах невероятен гняв към изоставащата. Отвратена се зарових в канапето. И какво? Това ли е движението на света? Минимално несъответствие, което ти разваля завинаги възможността за съвършенство? В продължение на половин час настроението ми беше отвратително. И после внезапно се попитах: а защо толкова искаме тя да я настигне? Защо ни е толкова кофти, когато движенията не са синхронизирани? Не е много трудно да се отгатне: заради всички неща, които отминават, които пропускаме за малко и са загубени завинаги… всички думи, които не е трябвало да кажем, жестовете, които не е трябвало да направим, тези светкавични кайроси, появили се за миг, които не сме успели да уловим и са се загубили завинаги в нищото… Провал за една бройка… Но най-вече ми хрумна нещо друго поради „огледалните неврони“. Смущаваща мисъл и несъмнено донякъде Прустова (а това ме нервира). Ами ако литературата е телевизия, която гледаме, за да активираме огледалните си неврони и да изпитаме с малко средства тръпката на действието! Ами ако, още по-лошо, литературата е телевизия, която ни показва всичко, което пропускаме.
Здравей, движение на света! Можеше да бъде съвършенство, а е катастрофа. Трябвало е да се изживее в действителност, а насладата се добива чрез посредник. В такъв случай ви питам: защо да остана на този свят?
14
Древната Япония
На другата сутрин Шабро звъни на вратата на портиерната. Изглежда по-бодър, гласът му не трепери, носът му е сух, загарът е на мястото си. Но прилича на призрак.
— Пиер умря — казва ми той с метален глас.
— Съжалявам — отговарям аз.
И наистина го съжалявам, защото ако Пиер Артенс вече не страда, то Шабро ще трябва да се научи да живее, въпреки че е мъртвец.
— Хората от погребалната агенция ще дойдат — продължава Шабро с призрачния си тон. — Ще ви бъда много признателен, ако ги отведете до апартамента.
— Разбира се — казвам аз.
— Ще дойда след два часа, за да се погрижа за Ана.
За момент ме гледа мълчаливо.
— Благодаря — казва той втори път за двайсет години.
Изкушавам се да отговоря както изисква вековната портиерска традиция, но не знам защо, думите не излизат от устата ми. Може би защото Шабро вече няма да се върне, защото пред смъртта крепостите се рушат, защото мисля за Люсиен и защото приличието забранява недоверие, което би обидило мъртвия.
Ето защо аз не казвам:
— Няма за какво.
Вместо това:
— Знаете ли… всяко нещо с времето си.
Звучи като пословица, макар че това са думите, с които във „война и мир“ маршал Кутузов се обръща към княз Андрей. Да, не малко ме упрекваха — и за войната, и за мира… а всичко дойде навреме. Tout vient à point à celui qui sait attendre!19
Много бих дала да ги прочета в оригинал. В този пасаж винаги съм харесвала цезурата, балансирането на войната и мира, прилива и отлива, които донасят и отнасят плодовете на океана. Дали е прищявка на преводача, който разхубавява мъдрия руски стил — Упрекваха ме не малко и за войната, и за мира — и с тази плавност на фразата, непрекъсвана от никаква запетайка, нарежда моите морски сравнения при необоснованите измишльотини, или е същността на този великолепен текст, който и днес ме просълзява?
Шабро поклаща леко глава и си отива.
Останалата част от сутринта преминава в униние. Нямам никаква посмъртна симпатия към Артенс, но се влача като грешна душа и дори не успявам да чета. Щастливата скоба, отворена в суровия свят от камелията върху мъха на храма, се затвори безнадеждно и тъгата от всички тези падения разяжда печалното ми сърце.
19
Всичко идва навреме за онзи, който умее да чака. — Б.пр.