Елегантността на таралежа

Та на вечеря бащата на Тиберий каза: „Как така, нима не знаете «го», тази фантастична японска игра? В момента снимаме една адаптация на романа на Са Шан Момичето, което играеше «го», това е стра-х-отна игра, японски вариант на шаха. Още едно откритие, което дължим на японците, стра-х-отно е, уверявам ви!“. И започна да обяснява правилата на го. Говореше врели-некипели. Първо на първо, китайците са измислили го. Знам го, защото четох култовата манга за го. Нарича се Хикару Но Го. И второ на второ, го не е японски вариант на шаха. Като изключим факта, че се играе на дъска и че двама противници се противопоставят с черни и бели фигури, двете игри се различават като кучето от котката. В шаха трябва да убиеш, за да спечелиш. В го трябва да изградиш, за да живееш. И трето на трето, някои от правилата, които „господин бащата на кретена“ изложи, бяха неверни. Целта на играта не е да унищожиш другия, а да изградиш по-голяма територия. Според правилото за взимане на плочките имаш право да се „самоубиеш“, ако се наложи да вземеш камъчетата на противника, но никъде не се казва, че ти се забранява да отидеш в територия, където ще вземат камъчетата ти. И така нататък.

И когато „господин родих форункул“ каза: „Класирането на играчите започва с едно кю и после се стига до 30 кю, след което се преминава в данове: 1 дан, после втори и т.н.“, аз не можах да се сдържа и заявих: „Не е така, а обратно, започва се с 30 кю и се стига до 1“.

Но „господин извинете ме не знаех какво правя“ се заинати със злобно изражение: „Не, скъпа госпожице, убеден съм, че съм прав“. Кимнах отрицателно с глава, докато татко бърчеше вежди и ме гледаше. Най-лошото е, че ме спаси Тиберий. „Така е, татко, тя е права, най-силно е 1 кю“. Тиберий е математик, играе на шах и на го. Ненавиждам този факт. Красивите неща трябва да принадлежат на красиви хора. Но важното е, че бащата на Тиберий беше в грешка и след вечеря татко ядосано ми каза. „Ако си отваряш устата само за да правиш гостите ми за посмешище, по-добре си мълчи“. Какво трябваше да направя? Да си отварям устата като Коломб, за да кажа: „Програмата на театър «Амандие» ме стъписва“, макар че не е способна да изрецитира един стих от Расин, а какво остава да види красотата му. Да си отворя устата, за да кажа като мама: „Изглежда, миналогодишното биенале е разочаровало посетителите“, макар че би умряла за цветята си и би оставила целия Вермеер да изгори. Да си отворя устата, за да кажа като татко „Френското културно изключение е тънък парадокс“, което повтаря почти дословно казаното от него на предишните шестнайсет вечери. Да отворя уста, за да кажа като майката на Тиберий: „В Париж вече не можете да намерите добри магазини за сирене“, изказване, което не е в противоречие с нейната дълбока същност на търговка от Оверн. Като си помисля за го… Игра, чиято цел е да изградиш територия, не може да не бъде красива. Да, има етапи на двубой, но те са само средства за постигане на целта, за оцеляване на териториите ти. Най-голямото постижение на го е, че е доказано: за да спечелиш, трябва да живееш, но и да оставиш другия да живее. Много алчният губи партията — това е фина игра на равновесие, в която трябва да спечелиш предимство, без да смажеш другия. В крайна сметка животът и смъртта в нея са само следствие от едно добро или лошо изграждане. Така казва един от героите на Танигу-чи: живееш, умираш, това са само следствия. Това е поговорка за го и поговорка за живота.