Елегантността на таралежа

Ето защо бях много изненадана от реакцията си, когато Антоан Палиер, след като позвъни настойчиво три пъти и без дори да ме поздрави, започна с отмъстително многословие да ми разказва как е изчезнала хромираната му тротинетка, аз му тръшнах вратата под носа, като за малко не отсякох опашката на котарака си, който се промъкваше през процепа.

Е, не съм съвсем камелия върху мъх, казах си аз.

И тъй като трябваше да дам възможност на Леон да се прибере, аз отворих вратата, след като я бях тръшнала.

— Извинявайте — казах, — стана течение.

Антоан Палиер ме погледна като човек, който се пита дали наистина е видял онова, което е видял. Но тъй като е склонен да смята, че се случва само онова, което трябва да се случи, така както богатите са убедени, че животът им върви по небесна пътека, която властта и парите естествено са проправили за тях, той реши да ми повярва. Способността ни да се самоманипулираме, за да не се разклати фундаментът на нашите убеждения, е стъписващо явление.

— Да, добре — каза той, — всъщност дойдох да ви дам това от името на мама.

И ми подаде бял плик.

— Благодаря — казах аз и за втори път му затръшнах вратата под носа.

И ето ме в кухнята с плика в ръка.

— Ама какво ми става тази сутрин? — попитах Леон.

Смъртта на Пиер Артенс е причина камелиите ми да вехнат.

Отварям плика и прочитам следната бележка, написана на гърба на толкова гланцирана визитна картичка, че мастилото, взимайки връх над безпомощната попивателна, се беше размазало под всяка буква.