Елегантността на таралежа

Трябва да кажа, че господин Артенс е истински лош човек. Татко например е само хлапак, който се прави на досаден възрастен. Но Артенс е първокласен злобар. Като казвам „лош“, не подразбирам злонамерен, жесток или деспотичен, макар че донякъде е и това. Не, когато казвам наистина лош човек, имам предвид, че той до такава степен е унищожил всичко хубаво в себе си, че е като труп, макар и още жив. Защото истински лошите хора ненавиждат всички, но най-вече себе си. Не усещате ли, когато някой се ненавижда? Това го кара да изглежда мъртъв, въпреки че е жив, кара го да притъпява лошите, но и добрите чувства, за да не изпитва погнуса от това, което е.

Безспорно, Пиер Артенс беше истински лош човек. Казват, че бил папата на кулинарната критика и шампион в света на френската кухня. Това не ме учудва. Според мен френската кухня е жалка работа. Толкова талант, средства, ресурси за такъв задръстващ резултат… Сосове, пълнежи, сладкиши — може да ти се пръсне коремът! И ако това не е лош вкус… А когато не е тежко, е префърцунено донемайкъде: умираш от глад с три стилизирани репички и две миди Сен Жак в желе от водорасли в псевдо дзен чинии с келнери, които изглеждат весели като гробари. В събота отидохме в подобен много луксозен ресторант „Napoleon’s bar“. Беше семейна вечеря по случай рождения ден на Коломб. Която избра ястията с обичайното й изящество: претенциозни тъпотии с кестени, агнешко с подправки, дето не можеш да произнесеш имената, сабайон с Гран Марние (върхът на ужаса). Сабайонът е емблема на френската кухня: нещо, което изглежда уж леко, но те задушава. Лично аз не си поръчах ордьовър (ще ви спестя забележките на Коломб за противната ми анорексия) и после ядох за шейсет и три евро филета от барбун с къри (и пържени кубчета от тиквички и моркови под рибата), след това за трийсет и четири евро най-приличното, което открих в менюто — фондан от горчив шоколад. Ще ви кажа честно — на тази цена бих предпочела годишен абонамент в Макдоналдс. Кофти е, но поне не е претенциозно. Няма да ви занимавам с декорацията на залата и масата. Когато французите искат да се разграничат от любимия си ампир с вишневи завеси и куп позлати, избират стил болница. Седиш на столове „Льо Корбюзие“ („Корбю“, казва мама), ядеш в бели съдове с геометрична форма от времето на съветската бюрокрация, а в клозета си бършеш ръцете с кърпи, които са толкова фини, че нищо не попиват.