Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
— От мъка баронесата се изсекна в кухненския парцал — добавя Мануела, говорейки за Виолет Грьолие.
Това не ме учудва. Когато дойде краят, истината трябва да излезе наяве. Виолет Грьоние си е парцал, както Артенс е коприна. Всеки затворен в собствената си съдба трябва да я изтърпи без увъртания и в епилога да бъде това, което винаги е бил, въпреки илюзиите, които може да е хранел. Носенето на фино бельо не променя същността ти, както и общуването със здрави хора не изцелява болния.
Сервирам чая и го пием мълчаливо. Никога не сме го правили сутрин и това нарушение на ритуала ни има странен привкус.
— Приятно е — прошепва Мануела.
Да, приятно е, защото се наслаждаваме на двоен дар, това нарушаване на реда на нещата е освещение на един неотменен ритуал, който сме изградили заедно, така че следобед след следобед той се е капсулирал в действителността и й е придал смисъл и съдържание и който, нарушен тази сутрин, придобива внезапно всичката си сила — а наред с това вкусваме, сякаш е чудотворен нектар, прекрасния дар на това неочаквано утро, в което машиналните жестове добиват нов устрем, в който да вдъхнеш мириса, да отпиеш, да поставиш обратно чашата върху масата, да сипеш отново, да посръбваш е истинско прераждане. Миговете, когато откриваме същността на живота поради някакъв ритуал, който ще продължим с още по-голяма наслада, след като сме го нарушили, са вълшебни скоби, в които сърцето докосва душата, защото макар и за миг, но със страшна сила частица вечност внезапно е оплодила времето. Навън светът ръмжи или заспива, войните се ожесточават, хората живеят и умират, загиват цели народи, но се появяват други, които скоро също ще бъдат погълнати, и в цялата тази врява и безумство, в тези изригвания и урагани, докато светът върви, пламти, страда и се възражда, пулсира човешкият живот.
Тогава, да пийнем чаша чай.
Както Какузо Окакура, авторът на Книга за чая, който изпаднал в отчаяние от бунта на монголските племена през XIII век не защото е причинил смърт и опустошения, а защото е разрушил един от най-ценните плодове на културата Сонг, чаената церемония, аз също знам, че чаят не е обикновена напитка. Когато се превърне в ритуал, той става център на способността да виждаш величието на дребните неща. Къде е красотата? Дали в големите неща, които като всичко останало са обречени на смърт, или в малките, които, без да искат нищо, умеят да вградят в мига камъче вечност?
Чаената церемония, това точно повторение на едни и същи жестове и на една и съща наслада, този прозорец към простите, истински и изтънчени усещания, тази волност, дадена на всекиго от нас с малко средства да стане аристократ на вкуса — защото чаят е напитка както на богатите, така и на бедните, — или с една дума, чаената церемония има необикновеното свойство да вмъкне в абсурда на нашия живот малко ведра хармония. Вярно е, че вселената е в съзаклятие с празнотата, че загубените души оплакват красотата и че безличието ни обсажда. Тогава да пийнем чаша чай. И настъпва тишина, навън духа вятър, есенните листа шумолят и отлитат, котката спи в меката светлина. И всяка глътка е пречистено време.
Дълбока мисъл №6
Кажи ми
какво пиеш,
какво четеш
на закуска
за да узная,
кой си
Всяка сутрин на закуска татко пие кафе и чете вестник. Всъщност няколко вестника: „Льо Монд“, „Фигаро“, „Либерасион“ и един път седмично „Експрес“, „Лез еко“, „Тайм магазин“ и „Курие Интернасионал“. Но аз много добре виждам, че най-голямо удоволствие му доставя първата чаша кафе с „Льо Монд“ пред него. Потъва в четене за половин час. За да се наслади на този половин час, той наистина трябва да стане много рано, защото дните му са запълнени. Но всяка сутрин, дори ако е имал нощна сесия и е спал само два часа, той става в шест часа и чете вестника си, пиейки силно кафе. По този начин татко се изгражда всеки ден. Казвам „изгражда“, защото мисля, че става дума за ново изграждане, като че ли през нощта всичко е било изпепелено и трябва да се започне от нулата. Ето така живее човек в нашия свят: трябва непрекъснато да изграждаш отново своята идентичност на възрастен, тази нестабилна, крехка и ефимерна конструкция, която прикрива отчаянието и която, когато си сам пред огледалото, ти разказва лъжата. Лъжата, в която имаш нужда да вярваш. За татко вестникът и кафето са вълшебните пръчици, които го превръщат във важен човек. Както тиквата става колесница. Отбележете, че това му доставя голямо удоволствие: никога не е толкова спокоен и отпуснат както с кафето си в шест часа. Но на каква цена! Каква цена се плаща, когато животът ти е фалшив! Когато маските падат, защото настъпва криза — а при смъртните тя настъпва винаги — истината е ужасна! Например господин Артенс, кулинарният критик от шестия етаж, който е на смъртно легло. Тази сутрин мама се върна от пазар, влезе като торнадо и от антрето извика на аудиторията: Пиер Артенс умира! Аудиторията бяхме Конституция и аз. Излишно е да ви казвам, че ефектът беше нулев. Леко разрошената мама имаше разочарован вид. Затова пък когато татко се прибра вечерта, тя скочи отгоре му, за да съобщи новината. Татко се изненада: Сърцето ли? Ама как така бързо? — попита той.