Лебедова песен [bg]

— Събуди се, Суон — прошепна Робин. Отново не получи отговор. Една муха неочаквано се спусна към него, прелетя над лицето му, но той я хвана и я размаза в крака си, защото мръсно създание като това нямаше работа тук с красивото момиче. Насекомото го ужили леко, но той почти не забеляза.

Младежът продължи да се взира в лицето ѝ и да си мисли всички неща, които някога беше чувал за любовта. „Човече! — помисли си той. — Момчетата със сигурност ще вият като вълци, ако ме видят сега!“

Суон беше толкова красива, че имаше чувството, че сърцето му ще се скъса.

Сестрата щеше да се върне всеки миг. Ако смяташе да направи онова, за което копнее, трябваше да е бърз. — Събуди се — прошепна отново Робин и след като за пореден път не получи отговор, се наведе и целуна ъгълчето на устата ѝ.

Топлината на устните ѝ под неговите го шокира, а ароматът на кожата ѝ беше като лек бриз в прасковена овощна градина. Сърцето му биеше като тежък метален барабан. Робин не отлепяше устни от нейните. И не ги отлепяше. И не ги отлепяше.

Накрая ги отлепи, защото се страхуваше, че Сестрата или някой друг ще го хване. Онзи голям тип можеше така да го изрита, че да го изпрати в орбита при сателитите, ако такива все още бяха ост…

Суон помръдна. Робин беше сигурен, че помръдна. Нещо помръдна… вежда, ъгълчето на устата ѝ, може би дори бузата или челюстта. Той се наведе над нея, докато лицето му не застана само на сантиметри от нейното.

Суон отвори очи.

Робин така се стресна, че се дръпна назад, сякаш момичето беше статуя, която се е съживила. Очите ѝ бяха тъмносини, напръскани с червено и златисто. Тези цветове го накараха да се сети за стъкления пръстен. Суон се изправи до седнало положение, като докосна с ръка мястото, на което младежът я беше целунал, и бледите ѝ бузи станаха яркорозови.

Момичето вдигна ръка и преди Робин дори да си помисли да се предпази, го зашлеви по бузата.

Той залитна назад. Собствената му буза също почервеня, но съумя да се ухили глуповато. Не можа да измисли да каже нещо по-умно от „Здрасти“.

Суон погледна ръцете си. Докосна лицето си. Прокара пръсти по носа и устата си, опипа скулите и челюстта си. Цялата се тресеше и беше на път да се разплаче, а дори не знаеше кой беше този младеж с перата и костите в косата, но го удари, защото смяташе, че ще я нападне. Всичко беше объркано и шантаво, но отново имаше лице и можеше да вижда ясно през двете си очи. С периферното си зрение забеляза червеникавозлатист проблясък и хвана един дълъг кичур от косата си. Опули се насреща му, сякаш нямаше представа какво представлява. Последният път, в който имаше коса, беше денят, в който двете с майка ѝ влязоха в онзи прашен хранителен магазин в Канзас.