Лебедова песен [bg]

Робин Оукс изсумтя безразлично, когато Ана Макклей им донесе тенджера със супа и няколко купички на верандата. Той и тримата млади разбойници бяха прекарали нощта пред голямата клада заедно с още шест-седем други жители на града, които бяха на пост пред бараката на Глори. Посрещна ги поредното мрачно и студено утро. Вятърът разнасяше малки снежинки на крилете си.

— Е, хайде де! — настоя Ана. — Искате ли закуска или не?

Робин се изправи, мускулите му се бяха схванали, и мина покрай коня, който беше завързан за един от стълбовете на верандата. Върху гърба на животното бяха хвърлени две одеяла и беше достатъчно близо до топлината на големия огън, за да не измръзне. Другите момчета последваха водача си и няколко от жителите на града се размърдаха и отидоха да си вземат храната.

Ана сипа един черпак от супата на Робин. Той сбърчи нос.

— Отново ли тази гадост? Не вечеряхме ли с това?

— Естествено. Също така ще обядваме с нея, така че свиквай.

Младежът изпита желание да хвърли купичката на земята, но се въздържа. Знаеше, че супата е направена от варени корени и късчета добро, старо здравословно месо от плъх. Сега дори храната в столовата в сиропиталището му се струваше манна небесна и би вървял пеша до Китай за един голям хамбургер от „Бъргър Кинг“. Махна се от опашката, за да може следващият човек да си получи дозата, вдигна купичката и отпи. Прекара ужасна нощ, неспокойна и изнервена, и най-накрая успя да поспи няколко часа въпреки стареца, който свиреше на флейта до огъня. Робин щеше да го срита, но останалите като че ли наистина се наслаждаваха на тъпата музика, а и видя как лицето на дъртака сияеше на светлината от огъня, докато свиреше нотите. Спомни си как звучеше хеви метълът: размазващи настъпателни китарни акорди и гръмотевица от барабани, които като че ли предвещаваха края на света. Това беше неговата музика… но му хрумна, че краят на света наистина беше настъпил и може би сега беше време за мир. Мир в действията, думите и музиката.

„Проклятие! — каза си Робин. — Сигурно остарявам!“

Събуди се по някое време през нощта. Изправи се само за да разбере, че се е схванал, че се чувства ужасно и че трябва да си намери по-топло местенце. Тогава забеляза мъжа, който стоеше от другата страна на огъня. Просто си стоеше и се взираше в бараката на Глори, а мръсното му палто се развяваше на вятъра. Робин не си спомняше лицето на непознатия, но той беше минал спокойно покрай спящите, докато не се озова на пет-шест метра от верандата на бараката. Ана и Джийн бяха седнали на стъпалата, въоръжени с пушки, за да бранят вратата, но в този момент си говореха и не забелязаха мъжа. Робин си спомни, че Джийн беше потреперил и беше вдигнал яката си, а Ана беше духнала в шепите си, сякаш внезапно ѝ беше станало много студено.