Лебедова песен [bg]

Сестрата застана между тях, готова за всичко. Този път не усети отвратителната студена вълна, която се носеше от онзи… само неприятната миризма от тялото на човека. Очите му бяха в почти същия цвят като келоидите му. Той носеше тънко платнено палто и беше гологлав. От изгорения му скалп стърчаха туфи черна коса.

— Господин Кайдън чака Суон — съобщи Пол. — Той е наред. — Сестрата веднага се отпусна. Вярваше в преценката на Пол. — Мисля, че трябва да чуете какво ще ви каже.

Кайдън се обърна към Суон.

— Със семейството ми живеем ей там. — Той посочи по посока на изгорялата църква. Говореше с равен акцент от Средния запад, а гласът му трепереше, но беше изразителен. — Двамата със съпругата ми имаме три момчета. Най-голямото е на шестнадесет и до тази сутрин имаше същото нещо на лицето, което разбрах, че си имала и ти. — Кайдън кимна към Джош. — Като това. Тези образувания.

— Маската на Йов — отвърна Сестрата. — Какво имаш предвид „до тази сутрин“?

— Бен страдаше от силна треска. Беше толкова слаб, че едва се движеше. И тогава… рано тази сутрин… просто се пропука.

Сестрата и Суон се спогледаха.

— Чух, че с твоята е станало същото нещо — продължи мъжът. — Затова съм тук. Знам, че много хора искат да те видят, но… може ли да дойдеш до дома ми и да погледнеш Бен?

— Не мисля, че Суон може да направи нещо за сина ти — намеси се Джош. — Тя не е лекар.

— Не става въпрос за това. Бен е добре. Благодаря на Бог, че това чудо се пропука, защото синът ми едва успяваше да си поеме въздух. Просто… — Кайдън отново погледна Суон и изрече тихичко: — Просто сега е различен. Моля те, ела да го видиш. Няма да ти отнеме много време.

Нуждата, изписана на лицето на мъжа, я трогна, тя кимна и всички последваха мъжа по улицата към една алея, която минаваше покрай овъглените останки на църквата на Джаксън Боуен и ги вкарваше в лабиринт от бараки, малки колиби, купища фекалии и боклуци и дори кашони, които някои хора бяха събрали заедно, за да спят в тях.

Нагазиха в една кална и дълбока до глезените локва, след което изкачиха две дървени стъпала, които ги отведоха в по-малка и прохладна барака от тази на Глори. Вътре имаше само една стая, която беше изолирана със стари вестници и списания, забити по всички стени. Не беше останало никакво място, непокрито от пожълтелите заглавия, статии и снимки от един мъртъв свят.

Съпругата на Кайдън, чието лице имаше нездрав вид на светлината на една-единствена газена лампа, държеше спящо бебе в тънките си ръце. Едно хилаво и изплашено момче на девет-десет години беше стиснало краката на майка си и се опита да се скрие, когато непознатите влязоха. В стаята имаше диван със скъсани пружини, пералня, която се управляваше с манивела и електрическа печка — истинска антика, помисли си Джош — в която горяха дърва и боклуци и създаваха незначителна топлина. Един дървен стол се мъдреше до няколкото сложени един върху друг матраци на пода, на които, завит с грубо кафяво одеяло, лежеше най-големият син на Кайдън.