Лебедова песен [bg]

Сестрата излезе отвън заедно с кожената ученическа чанта, с която никога не се разделяше. Тя вдиша глътка студен въздух, за да си прочисти главата, защото беше будувала цяла нощ да наглежда Суон заедно с другите.

— Мога ли да ти помогна? — обърна се тя към Ана.

— Не, ще се оправя. Това е последната. — Жената сипа супа в последната купичка. Всички освен Робин се бяха върнали до огъня, за да закусят. — Как е тя?

— Все така. — Сестрата се протегна и чу как старите ѝ кокали пукат и щракат. — Дишането ѝ е нормално и треската ѝ премина… но е все така.

— Какво става? — настоя да научи Робин.

Ана взе празната купичка от ръцете му и я остави в тенджерата.

— Когато Джош реши да ти каже, ще научиш. Както и всички останали.

Младежът погледна Сестрата.

— Какво става със Суон? — попита с по-спокоен глас той.

Клошарката хвърли бърз поглед на Ана и отново погледна Робин. Той очакваше отговор и според нея заслужаваше такъв.

— Тя се… промени.

— Промени? В какво? В жаба ли? — Усмихна се, но Сестрата не му отвърна и усмивката му се изпари. — Защо не ми дават да я видя? Няма да я нараня или нещо подобно. Освен това аз съм този, който видя нея и големия тип в онова стъклено чудо. Ако не бях аз, вие нямаше да сте тук. Това нищо ли не означава?

Ана отговори:

— Когато Джош реши…

— Не говоря с теб, Голяма майко! — прекъсна я Робин и хладният му поглед направо я прониза. Ана потрепери леко, но бързо се окопити и отвърна на погледа му. — Не ми дреме какво казва или иска Джош — продължи непоколебимо младежът. — Трябва да видя Суон. — Посочи кожената чанта. — Знам, че вярваш, че този стъклен пръстен те е довел тук — каза на Сестрата. — Е, замисляла ли си се, че вероятно е довел и мен тук?

Думите му ѝ дадоха храна за размисъл. Може би беше прав. Все пак той беше единственият човек освен нея, който беше видял Суон в дълбините на пръстена.

— Какво ще кажеш? — попита Робин.

— Добре — отвърна тя. — Ела.

— Хей! Не мислиш ли, че първо трябва да попиташ Джош?

— Не. Всичко е наред. — Сестрата отиде до вратата и я отвори.

— Защо не си срешеш косата? — попита го Ана, когато се качи по стъпалата. — Прилича на проклето птиче гнездо!

Робин ѝ се усмихна горчиво.

— Защо не си пуснеш малко коса? Като тази на лицето ти. — Той мина покрай Сестрата и влезе в бараката.

Преди да го последва, клошарката попита Ана дали Джийн и Закиъл са намерили сакатия в червената детска вагонетка. Жената отговори, че още не са докладвали, че ги няма от два часа и че започва да се тревожи за тях.

— Какво искаш от него? — попита тя. — Той просто не е добре с главата.

— Може и така да е. А може да е хитър като лисица. — Сестрата влезе в бараката, а другата жена остана да събере празните купички от супата.