Лебедова песен [bg]

Суон се обърна и погледът ѝ беше привлечен от едно заглавие в залепения на стената вестник: „ПРЕГОВОРИТЕ ЗА РАЗОРЪЖАВАНЕ СЕ ПРОВАЛЯТ ЗАРАДИ ОДОБРЕНИЕТО НА ПРОГРАМАТА «ЗВЕЗДНИ ВОЙНИ»“. Имаше снимка на някакви важни мъже в костюми и вратовръзки, които се усмихваха и вдигаха тържествено ръце. Тя нямаше представа за какво е всичко това, защото никой от тези на снимката не ѝ беше познат. Те изглеждаха много доволни, дрехите им бяха чисти и нови, а прическите им перфектни. Всички бяха гладко избръснати и Суон се зачуди дали някой от тях някога беше клечал над кофа, за да се облекчи.

Излезе, за да се присъедини към останалите.

— Синът ти е хубаво момче — казваше Сестрата на Кайдън. — Трябва да се радваш.

— Радвам се. Благодарен съм на Бог, че онова нещо се махна от лицето му. Но не става въпрос за това.

— Добре, за какво става въпрос тогава?

— Това не е лицето на сина ми. Или поне… не изглеждаше така, преди да се появят тези проклети образувания.

— Лицето на Суон беше изгорено, когато бомбите паднаха — каза Джош. — Тя също не изглежда така, както преди.

— Синът ми не беше обезобразен на седемнадесети юли — отвърна спокойно Кайдън. — Почти не беше засегнат. Винаги е бил добро и мило момче и двамата с майка му го обичаме много, но… Бен беше роден с вродени дефекти. Един червен родилен белег покриваше цялата лява част на лицето му. Лекарите го наричаха портвайн петно. И челюстта му беше уродлива. Един специалист от „Сидар Рапидс“ го оперира, но проблемът беше толкова сериозен, че… нямаше много място за надежда. Въпреки това Бен винаги е бил смел. Искаше да посещава нормално училище и да се отнасят с него като с всички останали — нито по-добре, нито по-зле. — Мъжът погледна Суон. — Косата и очите му са в същите цветове като преди. Формата на лицето му е същата. Но родилният белег го няма, челюстта му вече не е уродлива и… — Кайдън млъкна и поклати глава.

— И какво? — прикани го Сестрата.

Мъжът се поколеба, опита се да намери правилните думи и накрая я погледна.

— Постоянно му повтарях, че истинската красота не е тази отвън. Постоянно му казвах, че истинската красота е онова вътре, в сърцето и душата. — Една сълза потече по бузата му. — Сега Бен… прилича на онова момче вътре в него, което винаги съм си представял. Мисля, че сега… лицето на душата му е излязло на повърхността. — Кайдън приличаше на човек, разпънат между смеха и сълзите. — Смятате ли, че е налудничаво?

— Не — отвърна Сестрата. — Смятам, че е прекрасно. Бен е красив младеж.

— Винаги е бил такъв — каза той и този път си позволи да се усмихне.

Кайдън се върна при семейството си, а останалите минаха през калния лабиринт, за да излязат отново на пътя. Мълчаха, всеки от тях беше зает със собствените си мисли. Джош и Сестрата разсъждаваха над историята на Кайдън и се чудеха кога собствените им маски щяха да се пропукат… и какво щеше да се разкрие под тях. Суон пък си спомни нещо, което Леона Скелтън ѝ беше казала преди много време: