Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Може би да, може би не. Ние не можем да спрем КАЗЕВАК — дори да изключим хуманитарните причини, това не е редно и те могат да отмъкнат всичко. — Макайвър допи чашата си. — Хайде, Том, няма да чакаме Жан-Люк, да вървим да намерим Шаразад.
Движението беше понамаляло, но колите се влачеха все така бавно, а по предното стъкло пръскаше сняг. Пътят беше хлъзгав, по банкета имаше натрупан стар сняг.
— Завий надясно на следващия ъгъл — каза Локхарт.
— Окей, Том.
Продължиха нататък мълчаливо. Макайвър зави зад ъгъла.
— Том, ти разписа ли се за горивото в Исфахан?
— Не, не, не съм се разписал.
— Някой да е разговарял с теб, да те е питал за името ти, нещо от този род? Зелените ленти? Изобщо някой?
Локхарт спря да мисли за Шаразад.
— Не, доколкото си спомням, никой. Аз просто бях „капитанът“ и част от пейзажа. Доколкото си спомням, не ме запознаха с никого. Валик и… и Ануш и момчетата отидоха да обядват веднага щом кацнахме заедно с другия генерал — не мога да си спомня името му сега — а, да, Селади, така беше. Всички ме наричаха „капитане“ — аз просто бях част от пейзажа. Между другото останах при хеликоптера в хангара през цялото време, докато бяхме там, наблюдавах зареждането с гориво, проверката и подготовката на машината. Даже ми донесоха храна на един поднос и я изядох в кабината. Останах там през цялото време, докато тези мръсни Зелени ленти ме награбиха, измъкнаха ме и ме заключиха в стаята. Дойде ми изневиделица, Мак. Те просто заобиколиха базата с щедрото съдействие на някой отвътре, няма начин да не е така. Гадовете, които ме хванаха, бяха силно дрогирани, крещяха, че съм от ЦРУ, американец — доста време викаха така, но повече ги интересуваше да се справят с базата, отколкото с мен. Карай по лявото разклонение, Мак. Вече сме близко.
Макайвър караше напрегнато, защото районът беше много занемарен. Минувачите им хвърляха гневни погледи.
— Може пък да успеем да се отървем. Ще твърдим, че НВС е бил отвлечен в Дошан Тапе от неизвестно лице. Може да не успеят да го проследят чак от Исфахан.
— Тогава защо са хванали Дюк Старк?
— Рутинна проверка — въздъхна тежко Макайвър. — Ясно ми е, че се опитват да се закачат за нещо, току-виж се докопат до истината. Може би „американец от ЦРУ“ да свърши работа. Пусни си мустаци или брада, ей така, за всеки случай.
Локхарт поклати глава.
— Това няма да помогне. Аз минавам през първото сито. И двамата сме… това е белята.
— Когато излетя от Дошан Тапе, кой те изпрати?
Локхарт се замисли за момент.
— Никой. Струва ми се, че Ногър се погрижи за зареждането на горивото предишния ден. Да…
— Да, така беше, и аз си спомних. Нали се лигавеше, разправяше, че го товаря с прекалено много работа точно когато Паула била в града. Там имаше ли някакъв ирански персонал, охрана? Да си давал бакшиш на някого?
— Не, нямаше никого. Обаче може да са ме записали на автоматичните си магнетофони… — Локхарт надникна през страничното прозорче. Вълнението му нарасна и той посочи пътя.
— Ето го завоя, вече е близко.
Макайвър се взря в тясната улица. Имаше място колкото да се разминат две коли. По високите стени от двете страни, по вратите и стъпалата се беше натрупал сняг. Макайвър никога по-рано не беше идвал тук и се изненада, че Бакраван, този толкова богат човек, може да живее в такъв район. „Да, беше богат, докато беше жив — припомни си той и без да иска, потрепери, — а сега е труп заради престъпления против държавата. А какво представлява едно престъпление срещу държавата?“ Пак го втресе.
— Ето тази врата, там наляво.
Спряха до купчина мръсен сняг. Невзрачният вход беше врязан във високата плесенясала стена. Вратата беше обкована с ръждясало желязо.
— Хайде, Мак, влизай.
— Не, ще изчакам малко и ако всичко е наред, ще си тръгна. Съсипан съм от умора.
„Има само едно решение“ — помисли си Макайвър и хвана Локхарт, за да го спре.
— Том, имаме разрешение да летим с три 212. Ти взимаш единия. Утре. Загрос да върви по дяволите, Жан-Люк ще се оправи. Не знам дали ще разрешат на Шаразад да замине или не, но най-добре е ти да се измъкнеш възможно най-бързо. Това е единственото, което можеш да направиш — изчезвай, докато още може. Нея ще я качим на първия 125, който излети.
— Ами ти, Мак?
— Аз ли? Няма за какво да се тревожиш. Ти заминавай — ако разрешат и на нея, взимай я със себе си. Жан-Люк ще се оправи със Загрос — изглежда, че наистина ще трябва да закрием базата там. Всичко ясно ли е?