Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Не искам да участваш в тази демонстрация.
— Да, разбира се, съпруже мой, но всички жени в Техеран ще демонстрират и съм сигурна, че няма да искаш да се чувствам посрамена пред паметта на баща ми и да не се опълча срещу неговите убийци, нали така?
— Това е губене на време — отсече Локхарт. Знаеше, че ще загуби, но вътрешно беше набрал инерция да й се противопоставя.
— Боя се, любов моя, че един протестен марш, в който участвува всяка жена в Иран или в целия ислямски свят, едва ли ще смути Хомейни. Жените в неговата ислямска държава няма да имат право на нищо, което не е дадено в Корана, абсолютно нищо. Нито който и да е друг. Той е непоколебим — и точно в това е силата му!
— Разбира се, че си прав — но ние ще излезем в знак на протест и тогава Аллах ще му отвори очите и ще му изясни всичко. Ще бъде както повелява волята на Аллах, а не както иска Хомейни — ние в Иран си имаме традиции в справянето с такива хора.
Той я прегърна. Протестният марш нямаше да реши нещата. „О, Шаразад, още толкова работи трябва да се решат, да се кажат, не му е сега времето. Ами Загрос и 212, който трябва да се изтегли? Но това значи Мак самичък да тегли каруцата, ако изобщо остане каруца. Ами ако го взема и него с мен? Не бих могъл, освен насила.“
— Шаразад, може би ще трябва, да прехвърля 212 по море в Нигерия. Би ли дошла и ти?
— Разбира се, Томи, колко време ще ти трябва?
Той се поколеба.
— Няколко седмици, може и повече — отговори той и усети, че тя едва доловимо помръдна в прегръдките му.
— Кога ще искаш да тръгваме?
— Много скоро. Може би утре. Тя вече не беше в прегръдките му, макар че не беше помръднала.
— Няма да мога да оставя мама сама, поне известно време. Тя е… тя е съсипана от мъка, Томи, и… и ако замина, ще ме е страх за нея. А освен това и бедният Мешанг — той трябва да ръководи търговията, трябва да му се помага — има толкова много работи, които трябва да се свършат и наглеждат.
— Знаеш ли за заповедта за конфискация?
— Каква заповед?
Когато й разказа, очите й отново се насълзиха и Шаразад седна в леглото, за миг забравила болките. Загледа се в пламъчето на газената лампа и сенките, които тя хвърляше.
— Значи нямаме дом, нямаме нищо. По волята на Аллах — прошепна тя унило. И веднага продължи със съвсем различен глас: — Не, не по волята на Аллах! По волята на Зелените ленти. Сега трябва да се обединим, за да спасим фамилията, в противен случай все едно са победили татко. Не можем да допуснем и да го убият, и да го победят, това би било ужасно.
— Да, съгласен съм, но това превозване по море решава проблемите ни за няколко седмици…
— Както винаги си прав. Би било идеално разрешение, ако трябваше да напуснем завинаги. Но това е нашият дом. О, колко щастливи ще бъдем тук! Утре сутринта ще изпратя слугите да донесат всичките ни вещи от апартамента. Че какво са няколко килима и дрънкулки, след като тази къща е за нас? Всичко ще уредя — о, тук ще сме толкова щастливи!
— Но ако ти…
— Този грабеж прави оставането ни тук още по-важно, за да се съпротивляваме, да протестираме. Той придава на протестния поход още по-голямо значение.
Шаразад притисна пръст до устните му, за да предотврати възраженията му.
— Щом трябва да извършиш този превоз по море — а ти естествено трябва да си вършиш работата — върви, скъпи, но се връщай бързо. След няколко седмици Техеран ще е нормален град, отново приветлив и аз знам, че такава е волята на Аллах.
„О, да — обзета от щастие, тя за миг забрави болката, — тогава вече ще бъда във втория месец на бременността си и Томи много ще се гордее с мен, а тук ще живеем чудесно с цялото семейство, за татко ще бъде отмъстено, в къщата отново ще ехти смях.“
— Всички ще ни помогнат — промълви тя и се отпусна в прегръдките му, уморена, но щастлива. — О, Томи, толкова се радвам, че ние сме си у дома, всичко ще бъде толкова хубаво, Томи!
Говореше все по-бавно и по-бавно, започваше да се унася.
— Всички ще помагаме на Мешанг… и тези, които са в чужбина, ще се върнат, леля Ануш с децата… те ще помагат… и чичо Валик ще го съветва…
Локхарт не посмя да й каже какво беше станало.