Сянката на планината

няколко ключалки. — Но знаеш ли, Олег, имам предложение за теб.

Тя обърна лице към него и изнесе на ход всички шестнайсет царици.

— Какво предложение? — попита дружелюбно Олег.

— Трябват ни агенти за работа на терен и ти изглеждаш подходящ.

— Агенти за работа на терен?

— Да отворим бутилката на забравата, Олег! И да се напием! — подканих го аз.

— Имаме бюро, през една врата от моята. — Карла се облегна на касата. — И ни трябват

агенти с характер. Имаш ли характер, Олег?

— Бих могъл — каза той. — Но кое те кара да мислиш, че имам нужните качества?

Тя ме посочи с палец.

— Ако ти липсваха, той нямаше да ме запознае с теб. Навит ли си?

Олег ме погледна.

— Ако приема, ще ме заколиш ли?

— Не, естествено — увери го Карла. Той пак я погледна.

— Супер! — възкликна. — Уволнен, а после нает два пъти в един и същи ден! Знаех си, че в този град ще забогатея! Кога започвам?

— В десет — отвърна Карла. — Сложи си хубава риза.

Олег се усмихна чаровно. И Карла му се усмихна. Идеше ми да го удуша с някоя хубава

риза.

— Добре — казах. — Значи, до скоро.

Доближих се да я целуна, да я прегърна, да усетя аромата на океана, да се прибера у

дома, но тя ме възпря с ръце на гърдите ми.

— Влизай, Олег. — Подхвърлих му ключовете. Той отвори и ахна.

— Свещен минимализъм! — възкликна, сам с моето обзавеждане. — Човече, тука е

направо като извадено от Солженицин!

— Какво става, Карла? — попитах я, когато останахме сами с незнайното, което се

случваше.

Тя се взря в лицето ми, сякаш бе лабиринт и знаеше как да излезе от него. Взря се в

устните ми, в челото ми, в очите ми.

— Заминавам за две-три седмици — каза.

— Къде?

— Знаеш ли, това е хем мило, хем влудяващо — знаех, че ще ме попиташ.

— Стига си увъртала. Къде отиваш?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна тя. Цариците горяха.

— Трябва ми да знам. Искам да знам къде да разбия вратата, ако потрябвам.

Тя се засмя. Хората толкова често се смеят, когато говоря сериозно.

— Ще прекараме две-три седмици с Кавита — отвърна. — Сами.

— Защо, по дяволите? — възкликнах, преди да помисля. Тя пак наклони глава на една

страна.

— Ревнуваш ли, Шантарам?

Не ревнувах. Сега си го припомням и зная, че ревнувах повече от руския писател

отколкото от Кавита, защото си беше порядъчно готин. Но Кавита ме бе оскърбила и

внезапно осъзнах, че още чувствам обидата. В моите мисли Карла не отиваше при друга

любовница, а при някого, който ме мразеше.

Тогава, онази нощ не казах на Карла какво ми наговори Кавита. Трябваше да реагирам

по някакъв начин. Трябваше да й кажа. Но бях имал тежка нощ.

— Мадам Жу цъфна на алеята под хотела и ме предупреди да стоя по-далеч от Кавита.

Наистина ли мислиш, че е безопасно да заминеш с нея?