Сянката на планината

Костта изскочи, той писна и размаха ръце от болка.

В затвора не се бият заради самия бой. В затвора се бият за победа на живот и смърт.

— Така значи, а? — извика, като се мъчеше да отстъпи от мен, търкайки окото си.

— Да, именно.

Отстъпи назад, но аз се приведох надолу и го сграбих за топките, като ги усуках. Не

пусках. Той се строполи непохватно, мъчейки се да си опази наследството.

Надигнах се на колене и го халосах с всичка сила. Не беше достатъчно, затова го халосах

повторно.

Той се олюля, седнал на пода. Смееше се и продължаваше да се държи за топките със

здравата си ръка. Смееше се и се клатушкаше напред-назад като поседнало бебе в легло.

— Ти мамиш и този човек ми е свидетел — посочи той Олег.

— Ами оловото, с което ме уцели миналия път? Да не би да се биеш по правилата на

маркиз Лондондери? А двайсет и четири часовата мокра поръчка за мен? Това честен бой ли

е? Сега имаш шанса да млъкнеш и да се вслушаш за разнообразие. Остави ме на мира, Конканън.

— Ти мамиш, малкият — каза той, като се мъчеше да се усмихне. — Признай си греха.

— Ако не спреш да вървиш подире ми, ще си навлека и по-голям грях.

— Знаеш ли, много повече ме кефеше, като беше умрял — изсмя се той със затворено

кръвясало око. — Говинда, застреляй го тоя шибан затворник. Гръмни го в главата тоя путьо.

Стана бързо. Говинда помръдна ръка. Олег извади нож, замахна, сряза лицето му и

издърпа пистолета от ръката му още преди шокът да го събори на пода.

Говинда изпищя от болка: знаеше, че с такова лице вече не играе героя във филма. Олег

го фрасна със собствения му пистолет и оня притихна.

Афганецът все още държеше картите, разперени като ветрило. Аз бях извадил ножа.

Олег стискаше пистолета.

— На твое място щях да бягам, приятелю — усмихна се Олег с пистолет до бедрото

си, — колкото и силна ръка да ти се е паднала.

Афганецът захвърли картите и побягна.

— Извади ми ключицата бе, шибал ник такъв! — изръмжа Конканън с увиснала

настрана глава. — Не мога да си вдигна ръката. Ако можех, щях с един удар да те съборя на

земята, и двамата сме наясно.

— Остави… ме… на мира.

— Прелестната, прелестната, прелестната Лиса — изрече той. Пак го ударих. Той

залитна назад и се сгромоляса на пода, разперил ръце, но не загуби съзнание.

„Какво да правя? — мислех си. — Мога ли да го убия? Не, освен ако той не се опитва да

ме убие."

Конканън лежеше на пода със затворено око и извадена ключица. Дори не се помъчи да

стане. Ала продължаваше да дърдори и да се киска, сякаш бе много смешно, че не може да

спре.

Олег явно не хареса това. Опита се да му запуши устата с парцал, но му казах, че ако

Конканън се задуши до смърт, той ще понесе кармичния дълг.

Наби му един пестник, и то здравата. Конканън се унесе — оставихме го на грижите на