Сянката на планината

В света, който сме създали за нас, да си мъж е лъжа — и да си жена е лъжа. Жената

винаги е нещо повече от всяка наложена й идея; мъжът винаги е нещо повече от всеки

наложен му дълг. Мъжете проявяват съчувствие, жените оглавяват войски. Мъже гледат

бебета, жени изследват екзосферата. Ние не сме нито едното от двете: ние сме много

интересни версии и на двете. И мъжете също плачат под душа, понякога.

Нужно ми беше време, докато отмия чувствата от лицето си. След това, докато Олег се

къпеше, като в медитация почистих пистолета си и го скрих на един таен рафт до леглото.

— Сапунът ти за нищо не става — обади се Олег, докато се бършеше. — Ще ти донеса

сапун с буквата „р". Той ще изстърже налепите от теб.

— Нямам налепи, относително. — Подадох му бутилката. — И си харесвам сапуна.

Той ми я върна, аз пих и пак му я дадох, той пи и пак ми я подаде, и пак пих.

— Тениската е моя — забелязах по време на поредния пас.

— Дано нямаш нищо против — отвърна той. — Хубаво е да облечеш нещо чисто.

Последната изкара цяла геоложка епоха на мен.

— Задръж я — казах. — Имам още една.

— Забелязах. И два чифта джинси. Пътник без багаж! Ако ти заема едните джинси, нещо против да запретна крачолите? Много ми харесва така!

— Запретни ги ако щеш до Урал, Олег. Ама стига си се усмихвал. Ако се напия, ще взема

да се стряскам от тая твоя усмивка.

— Ясно, пич. По-малко усмивки. Ние, хората с „р", сме всичко друго, но не и

неприспособими. Музика имаш ли?

— Аз съм писател. — Подадох му шишето. — Много ясно, че имам музика.

Имах уредба с дискове, свързана към боливудски тонколони от битпазара. Харесваше ми

как изкарваха всичко еднакво, което пусна: едни и същи китови звуци от някакво

безвъздушно пространство.

— Уредбата ти е скапана — отбеляза той.

— Голям критикар си бе, Олег.

— Всъщност само си отбелязвам наум разни по-прилични неща, които да ти донеса.

— Какво ти се слуша?

— Имаш ли „Клеш"?

Пуснах албума Combat Rock и той скочи за китарата си.

— Пусни последното парче, „Смъртта е звезда" — каза. — Него го знам. Дай да го

изсвирим заедно.

Задрънкахме някаква руско-австралийско-индийско акустична джемсешън-версия с

далечните „Клаш" в хотелска стая в Бомбай. Въртяхме парчето пак и пак, докато най-сетне

уцелихме такта. Смеехме се като деца. Струните отново разраниха пръстите ми след боя с

Конканън и кръвта изцапа тялото на китарата.

Така се натряскахме, че вече не можехме да свирим, и тъкмо почваше да не ни пука — и

за това, и за всичко останало — когато зърнах някакъв куриер в стаята. Беше облечен с

куриерска униформа в цвят каки и държеше писмо в ръка.

— Ти пък откъде се взе? — попитах, като се клатех, за да го държа на фокус.

— Отвън, сър.

— А, може. С какво да ти бъда полезен?