Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
През следващите дни от „Юстиниан“ и „Сюрприз“ бяха свалени някои неща, но от корабите не слезе никой от каторжниците — четирийсет и седем мъже и сто петдесет и седем жени. Всички жени бяха пътували с „Лейди Джулиана“, първия от петте кораба, пристигнали през юни в Порт Джаксън. Филип беше очаквал, естествено, товарен платноход. И беше много възмутен, че първият плавателен съд, пристигнал след толкова време, превозва такива ненужни неща като жени и дрехи. Но ето че после дойде и „Юстиниан“, последван в края на месеца от „Сюрприз“, „Нептун“ и „Скарбъро“, направил второ пътешествие до Нов Южен Уелс.
— Какъв удар! — възкликна Мъри, корабният лекар на „Юстиниан“, пред доста слушатели — все пехотинци и флотски офицери, заточеници по неволя на остров Норфолк. При спомена той пребледня и въздъхна тежко. — „Сюрприз“, „Нептун“ и „Скарбъро“ трябваше да докарат в Порт Джаксън още хиляда каторжници, но по пътя двеста шейсет и седем от тях умряха. Така на сушата слязоха само седемстотин петдесет и девет души, от които близо петстотин — тежко болни. И стана една! Имах чувството, че негово превъзходителство ще вземе да припадне — как да го виниш човека! Нямате представа, нямате представа… — задави се Мъри. — Вътрешно министерство сменило доставчика и възложило изхранването на трите кораба на дружество, търгуващо с роби, после за капак му платило предварително, без да включва условието, че всички каторжници до последния трябва да пристигнат живи и здрави. На доставчика всъщност му беше по-изгодно заточениците да измрат по пътя. Така клетниците… си стояха гладни. И през целия път бяха оковани в старите вериги за роби — нали се сещате, твърд метален прът с дължина трийсетина сантиметра, свързващ халките на оковите върху глезените. Дори и да им беше разрешено да излизат на палубата — а това не им бе разрешено, — те пак нямаше да могат да се качат горе. Не можеха да ходят, горките. И негрите, дето са пътували някакъв си месец и половина — два, едвам са издържали, а представяте ли си какво е било да си окован с такива вериги на долната верига в продължение на цяла година!
— Сигурно са издъхвали в ужасни мъки — процеди през зъби Стивън Донован. — Дано всички търговци на роби изгният в пъкъла!
Никой друг, освен него не се обади и Мъри продължи разказа си.
— Най-страшно беше на „Нептун“, но и на „Скарбъро“ положението не беше по-розово — прекарваше близо шейсет души повече, отколкото първия път, и то на по-малко пространство. На „Сюрприз“ условията бяха най-добри, там умряха само трийсет и шест души от общо двеста петдесет и четири, поели от Лондон. Ако не повръщахме, плачехме, честно ви казвам. Каторжниците бяха само кожа и кости — всички до последния, и продължиха да мрат, докато им помагахме да излязат от отсеците. Ами смрадта! Издъхваха по палубите, издъхваха, докато ги товарехме по лодките, издъхваха, докато ги прекарвахме до брега. А които оживяха, трябваше да бъдат лекувани пред лазаретите, докато изтребим паразитите: по тях пъплеха хиляди въшки, изобщо не преувеличавам, нали, господин Уентуърт?
— Ни най-малко — потвърди другият новопристигнал, който се хранеше в офицерския стол: снажен рус красавец на име Дарси Уентуърт, слязъл на остров Норфолк като помощник-лекар. — „Нептун“ си беше кораб, сякаш дошъл от ада. Потеглих с него като корабен лекар от Портсмут, ала по време на пътуването нито веднъж не ме накараха да сляза долу, обратното, дори ми забраниха да припарвам до затвора. През целия път усещахме миризмата, но щом в Порт Джаксън слязох долу да помогна — майко мила! Просто нямам думи да ви го опиша. Нямаше къде да стъпим в това море от пълзящи твари, разлагащи се трупове, хлебарки, плъхове, мухи, бълхи, въшки и въпреки това някои от хората, моля ви се, още бяха живи. Поне ние, лекарите, сме на мнение, че който е оцелял при такива обстоятелства, рано или късно ще превърти.
Стивън познаваше повече капитани на търговски кораби, отколкото флотските офицери, и попита:
— Кой беше капитан на „Нептун“?
— Едно добиче на име Доналд Трейл — отвърна Уентуърт. — Не можеше да разбере какво се притесняваме толкова, та се питам колко ли живи роби е доставял в Ямайка. Единственото, което интересуваше и него, а и Анестис, бе да развърти търговийка с хората в Порт Джаксън, но искаше на всичко такива баснословни пари, че му купиха само рома.
— Чувал съм го тоя Трейл — рече Стивън така, сякаш се е поболял. — Ще държи един негър жив само защото никой няма да го купи мъртъв. Истинско убийство е да подпишеш договор, с който негласно разрешаваш убийства. Гръм да ги удари всички негодници във Вътрешно министерство.