Под подозрение

Вратата на къщата с декоративна мазилка от другата страна на улицата се отвори и отвътре се показа едра афроамериканка с прошарена коса, облечена с кафяв екип за джогинг.

— Да? С какво мога да ви помогна?

Джул се представи, като извади значката си и я задържа във въздуха с портфейла си.

— Това домът на Бетани Робли ли е?

— Да.

— Бих искал да й задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Може и да имам. Аз съм нейната майка. За какво става въпрос? Какво е направила?

— Нищо не е направила, госпожо. Става въпрос за съседите ви от отсрещната страна на улицата. Семейство Горман. Може би сте чули, че госпожа Горман е починала тази сутрин.

— Нямаше никаква госпожа Горман. Имаше д-р Карин Драйдън омъжена за Стюарт, ако нея имате предвид. — Госпожа Робли бе кръстосала ръце, пристъпи напред и изяло препречи входа. — И това няма нищо общо с дъщеря ми. Тя нямаше нищо общо с тях.

— Разбрах, че е била приятелка на Кимбърли, тяхната дъщеря.

— Добре, де, това да. Познават се, разбира се, но Ким постъпи в колеж и вече не е у дома от…

Зад госпожа Робли Джул чу по-млад глас:

— Всичко е наред, мамо. Мога да говоря с него.

— Не можеш, ако не ти позволя. — Майката отново се обърна към Джул, задържайки дъщеря си назад с протегната длан. — Ще ни трябва ли адвокат, инспекторе? Смятате ли, че малкото ми момиченце изобщо има нещо общо със смъртта на Карин?

— Нямам причина да си мисля такова нещо, госпожо. Просто бих искал да й задам няколко въпроса за това какво е видяла снощи, ако изобщо е видяла нещо. От прозореца си.

— И това е всичко?

— Това е всичко. Давам ви дума.

Майката се извърна наполовина и Джул зърна млада жена, висока горе-долу колкото самия него. Беше облечена с блуза на гимназия „Балбоа“, къса черна пола и бели гуменки.

— Ще бъда с вас през цялото време — каза г-жа Робли.

— Нямам нищо против.

След няколко секунди едрата жена въздъхна и се премести встрани, за да може дъщеря й да излезе напред. Тя се приближи до вратата — с чисто, широко чело и сериозно изражение на лицето си. Проницателният поглед на дълбоките очи показваше остър ум. Според Джул, момичето изглеждаше твърде сериозно за възрастта си — като нищо можеше да мине за двайсет и пет годишно.

Джул веднага си даде сметка за нещо много важно: ако тя щеше да бъде един от свидетелите му — а той смяташе, че това е много вероятно засега, — не би могъл да мечтае за по-подходящ човек.

— Няма да ви отнемам много време — започна той. Джул погледна зад Бетани към майка й и повдигна мъничкия си диктофон. — Бих искал да запиша това, което ще си говорим тук. — Извинително сви рамене. — Просто не умея добре да си водя бележки и искам да се уверя, че съм записал всичко точно. Имате ли нещо против, госпожо Робли?

— Попитайте дъщеря ми.

Бетани сви рамене малко неловко.

— Мисля, че няма проблем.

— Благодаря ти. — Джул бързо продиктува стандартното си въведение на апаратчето, след това се върна на въпроса си. — Бетани, току-що бях отсреща в къщата на госпожа Сътклиф и разговарях с нея. Тя ми каза, че заедно с нея си била в групата хора, които сутринта стояха на ъгъла, когато аз пристигнах. Спомняш ли си?