Чернооката блондинка [bg]

Бях паркирал олдсмобила под едно дърво, но разбира се, слънцето се беше преместило — все така прави — и предницата на колата кротичко се припичаше. Отворих всички врати, застанах на сянка и изпуших една цигара, докато чаках вътрешността да се поохлади.

Докато стоях, стори ми се, че ме следят. Беше както когато лежиш на топъл плаж и хладен повей гали голите лопатки на раменете ти. Озърнах се, но не видях никого. И после чух бързи стъпки зад себе си — тъкмо бързината им ме стресна. Обърнах се и видях дребното човече, което бях забелязал да наднича към мен и Хансън през стъклото на вратата. Сега установих, че не е момче, всъщност беше към петдесетгодишен мъж. Бе облечен с униформа, състояща се от панталони в цвят каки, и същата риза с къси ръкави. Имаше съсухрено личице и пръсти, подобни на острите нокти на хищен звяр, а очите му бяха много светли, почти безцветни. Лицето му беше полуизвърнато, измерваше ме с кос поглед. Изглеждаше много напрегнат, като плахо животно, лисица или заек, приближило се към мен от любопитство, ала готово да избяга само да пом­ръдна.

— Добър ден, страннико — поздравих дружелюбно.

Той кимна с тънка лукава усмивчица, като че ли съм казал точно каквото е очаквал, за да го заблудя и да му създам фалшиво усещане за сигурност.

— Познавам ви — осведоми ме той дрезгаво и почти шепнешком.

— Така ли?

— Да, разбира се. Виждал съм ви с Хук.

— Тук грешите. Не познавам никакъв Хук.

Той отново се усмихна и стисна устни.

— Познавате, и още как.

Поклатих глава и предположих, че човекът е някое от безпризорните деца на господин Канинг. Пуснах цигарата си върху сухите листа в краката си и я стъпках, после затворих трите врати на колата, влязох през четвъртата и се настаних зад нагорещения волан. Смъкнах прозореца.