Чернооката блондинка [bg]

Хансън ме измери с поглед, кимайки леко, като в унисон с мислите си.

— И кои са лошите в конкретния случай? — попита той.

— Ами, за начало, шофьорът на колата.

— Само за начало?

— Не знам. Някои подробности около смъртта на Нико Питърсън предизвикват въпроси.

— Какви въпроси?

Обърнах му гръб и продължих напред по алеята. След няколко крачки обаче разбрах, че той не ме следва, затова спрях и се обърнах назад. Стоеше насред пътя с ръце в джобовете на памучните си панталони, загледан с присвити очи към редицата евкалипти. Започвах да проумявам, че този човек мисли много. Върнах се при него.

— Вие сте идентифицирали тялото — казах.

— Всъщност не. Поне не официално. Мисля, че сестра му го направи на следващия ден в моргата в центъра на града.

— Но вие сте били на местопроизшествието. Вие сте повикали полицията.

— Да, така е. Видях тялото. Не беше приятна гледка.

След това продължихме заедно. Слънцето вече беше прогорило и последните дрипи от сутрешната мъгла и светлината бе остра, а въздухът — толкова чист, че дори далечните звуци долитаха плавно като копия. Отнякъде наблизо чух плъзгането и хрущенето на градинарска лопата, която, съдейки по звука, се забиваше във възсуха глинена почва. Помислих си какъв късметлия е Хансън да работи всекидневно в такава среда, сред дървета, цъфнали растения и сочна трева, под небе, ясносиньо като бебешко око. Да, на някои хора наистина им върви, а на нас, останалите… Не че бих могъл да работя тук: дивата природа ми идваше в повече.

— Някой друг е намерил тялото пръв, нали така? — попитах.

— Да, млада жена на име Мери Стоувър. Тя беше гардеробиерка тук, в клуба. Приятелят ѝ дошъл да я вземе след смяната и да я закара у дома. Натъкнали се на тялото на господин Питърсън веднага щом завили по Латимър Роуд. Върнаха се и ми съобщиха за зловещото си откритие.

Интересно колко лесно дори изискани хора като Хансън прибягват до езика на евтините романи. Зловещо откритие, как не.

— Може ли да поговоря с госпожица Стоувър? — попитах.

Той се смръщи.

— Не съм сигурен. Тя се омъжи за младежа малко след случилото се и двамата се преместиха на Източното крайбрежие. Не в Ню Йорк, май в Бостън. Боя се, че не помня.

— Каква е фамилията ѝ по мъж?

— À така, сварвате ме неподготвен. Виждал съм младежа само веднъж и се запознахме съвсем набързо при дадените обстоятелства.

Сега беше мой ред да се замисля сериозно. Хансън ме наблюдаваше развеселено. Изглежда, срещата ни доста го забавляваше.

— Е, сигурно няма да е трудно да я намерите — каза той.

Личеше си, че го казва, колкото да се намира на приказка, и съзнаваше, че съм наясно.

Отново закрачихме. Зад един завой се натъкнахме на възрастен негър, който прекопаваше глинестата почва на розова леха — неговата лопата бях чул преди минутка. Беше облечен с избелял джинсов гащеризон, а косата му изглеждаше като тясно кепе от гъсти прошарени чупки. Стрелна ни крадешком с поглед, само с бялото на очите си, и аз неочаквано си спомних как неспокойният кон на Ричард Кавендиш ме изгледа отвисоко през прозореца на колата ми.