Чернооката блондинка [bg]
- Автор: Бэнвилл Джон
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-639-2
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Чернооката блондинка [bg]». Краткое содержание книги:
„Реймънд Чандлър се усмихва някъде… Обикнах тази книга. Сякаш в стаята неочаквано влезе стар приятел, когото смятах за мъртъв.“ Стивън Кинг
„Първокласно криминале. Бенджамин Блeк се справя изумително добре в ролята на легендарния Марлоу.“ Ню Йорк Таймс
„Блек успява да улови не само гласа на Марлоу, но и неговата душа.“ Ентъртейнмънт Уикли
„Невъобразимо забавление… «Чернооката блондинка» може да мине за новооткрит ръкопис на Чандлър в някой прашен шкаф в Ла Хоя.“ Ню Йорк Таймс Бук Ривю
„Банвил в одеждите на Чандлър е неустоим. Трудно мога да си представя някой да допълни успешно Чандлър. Но Банвил определено успява.“ Ричард Форд
„Горещо лято, дъждовни капки по асфалта, жена с ярко червило, цигарена пепел и отчуждение, ретро автомобили, здравеняци, пистолети с къса цев, топящи се кубчета лед в чаша бърбън… Духът на Чандлър, съчетан с усета на Банвил за забавното.“ Уошингтън Поуст
Госпожа Лангриш ме беше поканила да се срещнем в Египетския салон. Това беше бар с бамбукови мебели, наподобяващи Нефертити статуи, вдигнали високо факли и настолни лампи с абажури, изработени от нещо, което изглеждаше като папирус, но всъщност беше обикновена хартия. Рисувана карта на поречието на Нил заемаше цяла стена. В реката имаше арабски лодки и крокодили, над нея прелитаха бели птици — мисля, ибиси, — а по бреговете бяха нарисувани пирамиди, разбира се, и един сънлив сфинкс. Всичко беше впечатляващо и малко претрупано, но все пак си беше бар.
Помнех как изглежда Клеър Кавендиш и очаквах майката да бъде оригиналът на дъщерята. Боже, колко грешах. Чух я още преди да я видя. Имаше глас на пристанищен работник — дрезгав, силен и груб. Седеше на позлатена масичка под голямо растение в саксия и обясняваше на келнер с бяло сако как да приготви чая.
— Най-напред кипваш водата — знаеш ли как? После попарваш чайника — добре да го попариш, чу ли? — и слагаш по една лъжичка чай на чаша и една допълнително за цялата кана. После го оставяш да се запари три минути. Като рохко яйце — три минути, нито повече, нито по-малко. После можеш да наливаш. Разбра ли? Защото това тук — посочи тя каната пред себе си — е рядко като девича менструация и почти същото на вкус.
Келнерът, пригладен латиноамериканец, беше пребледнял под равния си загар.
— Добре, госпожо — уплашено каза той и бързо се отдалечи, понесъл в изпънатите си ръце подноса с чайника. Ако не беше такъв безупречен професионалист, сигурно щеше да попие потта от челото си.
— Госпожа Лангриш? — попитах.
Беше много ниска и много дебела. Все едно под дрехите си имаше тяло, пъхнато в буре с изрязани отвори за ръцете и краката. Лицето ѝ бе кръгло и розово, носеше перука на къси и жилави вълни. Единственото нещо от Клеър, което разпознах у нея, бяха очите — сияещите черни ириси, които се предаваха по наследство в семейството. Тялото ѝ беше натъпкано в костюм от две части в розов сатен, обута беше с тромави бели обувки и носеше шапка, която сякаш беше направена в някой от неуспешните дни на същия шапкар, сътворил черната шапчица на главата на Клеър по време на първата ни среща. Вдигна поглед към мен и изви едната си изрисувана вежда.
— Вие ли сте Марлоу?
— Точно така.
Посочи ми стола до себе си.
— Седнете ето тук, искам хубавичко да ви огледам.
Седнах. Тя се взря в лицето ми отблизо. Признавам ѝ едно: ухаеше приятно, както може да се очаква — всеки път, когато се раздвижеше, костюмът ѝ, ушит от сатен, струва ми се, проскърцваше и от гънките му се разнасяше ухание на парфюм.
— Дъщеря ми ви е наела за нещо, нали? — попита тя.
Извадих табакерата и кибрита си и запалих цигара. Не, не забравих да предложа и на нея, но тя махна отрицателно с ръка.
— Госпожо Лангриш, откъде знаете за мен? — попитах.
Тя се изсмя.
— Имате предвид как ви открих, нали? Аха, това би било показателно, нали? — Келнерът се върна с каната и неспокойно ѝ наля в чашата. — Това е друга работа — каза му тя. — Така се прави чай, достатъчно силен да гътне мишка.
Той се усмихна с облекчение.
— Благодаря, госпожо — рече, стрелна ме с поглед и се оттегли.
Госпожа Лангриш наля щедро количество мляко в чая си и добави четири бучки захар.
— У дома не ми позволяват да го правя — мрачно каза тя, докато оставяше щипките за захарта, и добави намръщено: — Лекари… пфу!
Нищо не казах. Не бих допуснал, че някой може да забрани на тази жена да направи каквото и да било.
— Искате ли чай? — попита ме тя. Отказах учтиво. Две чаши за един ден ми идваха малко повече. Тя отпи от своята чаша, придържайки чинийката под брадичката си. Като че ли примлясна с устни. — Чух да се говори за някаква изгубена огърлица. Вярно ли е? — попита.
— Клеър… госпожа Кавендиш ли ви го каза?
— Не.
Значи, е бил съпругът ѝ. Облегнах се назад, пушейки, и се постарах да изглеждам спокоен. Хората често мислят частните детективи за глупаци. Мислят, че сме твърде тъпи, за да работим в полицията и да бъдем истински детективи. И понякога са прави. Също така в някои случаи е удобно да се правиш на глупак. Хората се отпускат и стават нехайни. Ясно ми беше обаче, че случаят с госпожа Доротея Лангриш няма да е такъв. Тя може и да изглеждаше като ирландска перачка и да говореше като моряк, обаче умът ѝ беше остър като иглата на шапката ѝ.