Чернооката блондинка [bg]

— Госпожа Лангриш? — попитах.

Беше много ниска и много дебела. Все едно под дрехите си имаше тяло, пъхнато в буре с изрязани отвори за ръцете и краката. Лицето ѝ бе кръгло и розово, носеше перука на къси и жилави вълни. Единственото нещо от Клеър, което разпознах у нея, бяха очите — сияещите черни ириси, които се предаваха по наследство в семейството. Тялото ѝ беше натъпкано в костюм от две части в розов сатен, обута беше с тромави бели обувки и носеше шапка, която сякаш беше направена в някой от неуспешните дни на същия шапкар, сътворил черната шапчица на главата на Клеър по време на първата ни среща. Вдигна поглед към мен и изви едната си изрисувана вежда.

— Вие ли сте Марлоу?

— Точно така.

Посочи ми стола до себе си.

— Седнете ето тук, искам хубавичко да ви огледам.

Седнах. Тя се взря в лицето ми отблизо. Признавам ѝ едно: ухаеше приятно, както може да се очак­ва — всеки път, когато се раздвижеше, костюмът ѝ, ушит от сатен, струва ми се, проскърцваше и от гънките му се разнасяше ухание на парфюм.

— Дъщеря ми ви е наела за нещо, нали? — попита тя.

Извадих табакерата и кибрита си и запалих цигара. Не, не забравих да предложа и на нея, но тя махна отрицателно с ръка.

— Госпожо Лангриш, откъде знаете за мен? — попитах.

Тя се изсмя.

— Имате предвид как ви открих, нали? Аха, това би било показателно, нали? — Келнерът се върна с каната и неспокойно ѝ наля в чашата. — Това е друга работа — каза му тя. — Така се прави чай, достатъчно силен да гътне мишка.

Той се усмихна с облекчение.

— Благодаря, госпожо — рече, стрелна ме с поглед и се оттегли.

Госпожа Лангриш наля щедро количество мляко в чая си и добави четири бучки захар.

— У дома не ми позволяват да го правя — мрачно каза тя, докато оставяше щипките за захарта, и добави намръщено: — Лекари… пфу!

Нищо не казах. Не бих допуснал, че някой може да забрани на тази жена да направи каквото и да било.

— Искате ли чай? — попита ме тя. Отказах учтиво. Две чаши за един ден ми идваха малко повече. Тя отпи от своята чаша, придържайки чинийката под брадичката си. Като че ли примлясна с устни. — Чух да се говори за някаква изгубена огърлица. Вярно ли е? — попита.

— Клеър… госпожа Кавендиш ли ви го каза?

— Не.

Значи, е бил съпругът ѝ. Облегнах се назад, пушейки, и се постарах да изглеждам спокоен. Хората често мислят частните детективи за глупаци. Мислят, че сме твърде тъпи, за да работим в полицията и да бъдем истински детективи. И понякога са прави. Също така в някои случаи е удобно да се правиш на глупак. Хората се отпускат и стават нехайни. Ясно ми беше обаче, че случаят с госпожа Доротея Лангриш няма да е такъв. Тя може и да изглеждаше като ирландска перачка и да говореше като моряк, обаче умът ѝ беше остър като иглата на шапката ѝ.