Чернооката блондинка [bg]

— Знам, но работата е там, че… и това е същината на въпроса… някой неотдавна го е забелязал на улицата съвсем жив.

Има мълчание и мълчание. Понякога го разгадаваш, друг път — не. Не разбрах дали Хансън се учуди на онова, което казах току-що, дали се удиви, или не каза нищо просто за да има възможност да помисли по-добре. Наблюдавах го — по-бдително и от орел, — но не можех да определя.

— Нека да изясним нещо — поде той, но после вратата отново се отвори и икономът Бартлет влезе заднишком, приведен като горила и понесъл широк поднос с чаши, чинийки, сребърен чайник, сребърни чашки, бели ленени салфетки и какво ли още не. Приближи се и постави подноса върху една от масичките, подсмръкна и се изсули навън. Хансън се приведе, наля чай в две чаши — и то през сребърна цедка — и ми подаде едната. Закрепих я върху ръкохватката на креслото. Представих си как неволно я бутам с лакът и горещата течност се излива в скута ми. Трябваше като малък да имам леля, едно от онези свирепи същества с черен бомбазин, лорнет и мустак, което да ме обучи как да се държа в подобни светски ситуации. Усещах, че Хансън се кани отново да се престори по онзи свой заучен и преситен начин, че е забравил за какво сме говорили.

— Искахте да изясните нещо — напомних му. Отново беше застанал до камината и бавно бъркаше чая си със сребърна лъжичка.

— Да — отвърна той и се умълча. Пак се замисли. — Споменахте, че неотдавна някой е видял господин Питърсън на улицата.

— Точно така.

— Тоест твърди, че го е видял.

— Човекът е доста сигурен.

— И въпросният човек е…?

— Познат на господин Питърсън. Негов добър познат.

При тези думи погледът му стана бдителен като на невестулка и аз се запитах дали не съм казал твърде много.

— Негов добър познат — повтори той. — Дали не е жена?

— Защо питате?

— Жените са по-склонни от мъжете към такива неща.

— Какви неща?

— Да забелязват мъртъвци, които се разхождат живи по улиците. Да си го въобразяват.

— Да кажем само, че въпросният човек е бил познат на господин Питърсън, и точка.

— И тъкмо този човек ви е наел да дойдете тук и да разпитвате?

— Не съм го казал. И не го казвам.

— Това означава ли, че действате по сведения от втора ръка? По слухове?

— Някой го каза и аз го чух.

— И повярвахте?

— Доверието не е в репертоара ми. Аз не заемам страна. Просто разследвам.

— Добре. — Той проточи думата и накрая почти въздъхна. Усмихна се. — Не сте докоснали чая си, господин Марлоу.

Отпих просто от учтивост. Чаят ми вече почти беше изстинал. Не помня кога за последен път бях вкусвал тази напитка.

Зад стъклото на вратата, през която влязохме, вдигнах очи и видях да ни наблюдава същество, което отначало взех за момче, слабо и с остро лице. Като видя, че съм го забелязал, бързо се премести и си тръгна. Обърнах се към Хансън. Явно не беше мернал фигурата на вратата.