Ханибал - врагът на Рим

— За какви ни вземаш? — извика Малх. — Единият може и да е задрямал, но и двамата?

Старецът се сви от гневното му избухване, но Бодесмун го докосна успокояващо по ръката.

— Възможно е.

Малх се обърна изумен към него.

— Какво?!

— От избата ми липсва една амфора добро вино.

Малх го изгледа неразбиращо.

— И какво от това?

— Вероятно Суниатон го е отмъкнал — тъжно каза Бодесмун. — Сигурно са се напили и са заспали.

— И когато вятърът се е усилил, изобщо не са забелязали — с ужас прошепна Малх.

Очите на Бодесмун се напълниха със сълзи.

— Значи просто са били отнесени в морето? — невярващо промърмори Малх. — Ти си стар. Разбирам защо би си затраял, но онези? — Той яростно посочи с пръст по-младите рибари. — Защо никой не им се е притекъл на помощ?

— Значи са ви синове? — попита старецът.

Мъката надделя над яростта и Малх кимна.

Очите на стареца се изпълниха с неприкрита тъга.

— Изгубих единственото си дете в морето преди десет години. Син. Такава е била волята на боговете. — Последва кратка пауза. — Правилата на оцеляването са прости. Вдигне ли се буря, всяка лодка е сама за себе си. Дори тогава смъртта е много вероятна. Защо хората да рискуват собствения си живот за двама младежи, които почти не познават? Направят ли го, Мелкарт ще посрещне повече трупове в царството си.

И млъкна.

Една част от Малх искаше да види всички наоколо увиснали на кръста, но той знаеше, че подобно нещо би било безсмислено. Погледна отново стареца и остана поразен от спокойствието му. От почтителното му държане не беше останала и следа. Малх се вгледа по-внимателно в очите му и разбра защо. Какво можеха да променят заплахите? Единственият син на този човек беше мъртъв. Малх се почувства странно смирен. Самият той поне все още имаше Сафон и Бостар.

До него Бодесмун се тресеше в беззвучни ридания.

— Загубата на два живота е достатъчна — с тежка въздишка призна Малх. — Благодаря, че ни отдели от времето си. — И посегна към кесията си.

— Не ми давай пари — каза старецът. — Такава ужасна новина няма цена.

Малх измънка някаква благодарност и си тръгна. Почти не забелязваше плачещия Бодесмун, който вървеше след него. Макар да беше запазил самообладание, самият той също беше смазан от мъка. Беше очаквал да изгуби един син — а може би дори повече — в предстоящата война с Рим, но не и преди това, при това така глупаво. Нима смъртта на Аришат не беше достатъчно неочаквана трагедия в живота му? Поне беше успял да се сбогува с нея. А с Ханон не беше получил подобна възможност.

Всичко това беше ужасно жестоко и ужасно безсмислено.