Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Кога се разделихте?

— Преди две години.

— Приятелски?

— Е, никой не беше заклан.

Доминик завъртя волана по часовниковата стрелка и червената фасада на „Сечуански дракон“ се плъзна по предното стъкло. Ресторантът беше заобиколен от голям паркинг, на който стояха пет грозни коли, а останалите сто места бяха празни. Велосипедите за разнасяне на доставките имаха такъв вид, сякаш бяха возили сладко-кисело пиле до Северния полюс.

— Деца? — попита Бетингър.

— Не. А ти?

— Момче и момиче.

— Късметлия.

Доминик вкара сребристото превозно средство в очертаната клетка. В този момент телефонът му отново звънна.

Бетингър посочи ресторанта.

— Ще те чакам вътре.

— Добре.

С досието на Илейн Джеймс в ръка детективът слезе от колата и затвори вратата. Влезе в ресторанта, боядисан в червено и зелено и миришещ на сусамово олио, чесън и аквариуми.

Оплешивяващ азиатец в избелял смокинг се приближи към новодошлия.

— Сам?

— Двама. Някъде около витрината.

— Няма да ви откраднат колата.

— Бих искал маса до витрината.

— Насам, сър.

Бетингър прибра ръкавиците си и последва по килима човека до маса, застлана с червена покривка. Там се настани на лъскава възглавница, която изсъска.

— Бих искал чай.

Салонният управител кимна и изчезна.

Бетингър погледна през прозореца към Доминик, който още беше в сребристата си кола, притиснал мобилния до ухото си. Дори от това разстояние беше очевидно, че обсъжда нещо много по-важно, отколкото забавеното плащане на издръжката.

До левия лакът на детектива се появи бяла чаша, поставена там от келнера. Всъщност това беше преобразеният салонен управител.

— Горещ — обяви азиатецът, докато накланяше чайника. Кехлибарената течност се стрелна от чучура на чайника в бялата порцеланова чаша.

— Благодаря.

Келнерът сложи две менюта на масата и отвори едното от тях, откривайки поомачканото съобщение, че специалното обедно меню се сервира до три часа.

Погледът към часовника разкри, че до края на срока остават само две минути.

— Ще изчакам другаря си.

— Значи няма да е специално обедно меню.

— Ние сме разточителни.

— Плаща се само в брой.

Келнерът се отдалечи, а детективът отвори менюто. Под набръчкания ламинат имаше снимки на бляскави деликатеси, които нямаше как да съществуват във Виктъри, Мисури. Той отпиваше от чая си и продължаваше да разглежда фалшификациите, докато партньорът му не влезе в ресторанта и се настани срещу него. Обаче тревогите, които едрият мъжага имаше, бяха прикрити много добре.

— Как е тази твоя ядосана бивша жена? — попита Бетингър.

Доминик взе другото меню.

— Както винаги.

— Притиска ли те?

— Какво? — Доминик вдигна очи от менюто и избърса капката, която се беше показала от върха на носа му.

— Когато погледнах през витрината за първи път, ти говореше по телефона. Следващия път, когато погледнах, ти набираше номер. Затова предположих…