Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Останах сам. Разбрал бях, че трябва да сваля своите дрехи и да се преоблека. Навлякох бяла риза, изтъкана цялата, без шевове по нея. Зъзнех в необичайното облекло.
Отидох до светилника. Водата в блюдото светеше като течно злато. Веднъж видях съд с разтопено олово като излъскано сребърно огледало. Някакъв глупак пипна огледалото с пръст и пръстът му изгоря. Не смеех да докосна златната вода. Почуках блюдото с пръст — сиянието по тавана се залюля. Разлюлените светлини върху потона, едва забележимото полюшване и тръпнене на завесите, всичко ми се виждаше леко и нетрайно — отражение върху вода, която тече.
Моите придружители влязоха и мълчаливо ме поведоха по дълъг ходник. Човекът, който носеше факлата, неочаквано я потопи в каменно корито. Останахме на тъмно, единият богомил ме хвана за ръка и ме поведе нанякъде.
Усетих, че влизаме в огромна кухина. Усетих, че наоколо има много хора, колко — не можех да преценя. Чувах притаено дишане, стори ми се, че долавям полъх на топъл вятър. Спряхме. Човекът, който ме водеше, коленичи. Коленичих и аз.
Разпалиха се светлини — много светлини. Не бяха от факли, светилници бяха с блюда вода под тях. Нареждаха се отляво и отдясно, далече от мене. Светлината бавно извая очертанията на хиляди коленичили мъже и жени — приведени гърбове и преклонени глави. Всички гърбове бяха бели, косите бяха черни, руси, бели — всички до раменете, та трудно се различаваха мъже от жени. Коленичихме в огромна пещера. Погледнах нагоре — нищо не се виждаше. Мрак.
Пред нас бавно се открехна тежка завеса. Не беше платно, друга тъкан беше, може би кожа. През този тесен и висок процеп нахлуваше светлина. Хората около мене запяха с тихи, печални гласове. И казваха:
— Благословете ни, пощадете ни. Амин. Да бъде нам според твоето слово. Отец, Син и Свети Дух да опрости всичките ни грехове. Да се поклоним трижди…
И три пъти ние докоснахме каменния под с челата си. А после богомилите отново запяха.
— О, владико, съди и осъди пороците на нашата плът, нямай милост към плътта, родена от тленното, но се смили за духа, който е затворен в плътта…
Завесата бавно се отваряше, двете й крила се отдръпваха — и пред нас се ширна подземно езеро. Водата светеше излъскана и гладка като замръзнала смола или огромна мраморна плоча. Върху езерото се плъзгаше светлината на невидими огньове и факли, скрити зад скали.
Изведнъж се разнесе глас — звучен и тържествен. Човекът не се виждаше, но познах гласа. Говореше дедецът. И той каза:
— В началото нямаше земя и нямаше хора. Навсякъде беше само вода.
И се чу глас на жена, и жената попита:
— А къде беше Сатаната? Дедецът отговори:
— Сатаната имаше такава власт и слава, че заповядваше на небесните ангели. И като гледаше славата на оня, който движи небесата, Сатаната намисли да стане подобен на Всевишния. Тогава дяволът реши да направи земята.
Върху черната неподвижна вода на езерото се плъзна сал. В него стоеше изправен Сатаната — гол черен мъж, с черни криле и червено лице. Носеше маска, положена като корона върху главата му, та изглеждаше с цяла глава по-висок от всеки мъж. Маската имаше прорези за очите и устата и в тях светеха пламъци.
Приличаше и на ангел, и на дявол — както ги рисуват в черквите.
Ето тази черна вода с дявола над нея — тя беше чертата, която разделяше нашата църква от вярата на богомилите. Помнех — и не можех да забравя — оная тежка, обкована в мед Библия, която тайно открехвах в параклиса на замъка, а не биваше мирянин, и то дете, да чете Светото писание. И там, на първата страница пишеше: „В началото Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена, и тъмнина беше върху бездната, и Божият дух се носеше над водата.“
Това бяха първите слова в Библията, на първата от двете хиляди страници. Щом Бог бе създал земята, то редът върху нея бе осветен от Бога — с папата и царете, с цялата пирамида от господари, изградена върху гърбовете на робите. Но ако земята бе творение на дявола, то редът върху нея не беше свят.
Салът спря в средата на езерото. Сатаната слезе в черната вода — навярно там имаше стъпала. Водите се затвориха над него. Салът се плъзна встрани и изчезна.
Тогава над гладката вода бавно излезе една черна ръка, свита в пестник. Ръката се разтвори — не виждах много добре, далеч беше — но се досетих, че в дланта лежи шепа кал.
Отстрани се плъзна втори сал — парче земя, купчина кал. Сатаната излезе от водата. То се знае, водата бе изгасила пламъците в маската му. Но очите му и устата внезапно отново пламнаха.