Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Прозвуча гласът на дедеца:
— Тъй дяволът извади шепа земя от дъното на бездната. И земята растеше. И Сатаната заповяда земята да роди всякакви хвъркати — и влечуги, и животни, и треви. Така всичко, което тича, лети, пълзи и плува по Земята, е творение на Сатаната.
А гласът на жената запита:
— Кой създаде човека?
Дедецът каза:
— Тогава дяволът намисли да направи човека по свой образ и подобие, за да има свой слуга. И направи човека от кал и глина. Но дяволът не успя да даде душа на човека, защото дъхът му изтичаше в земята…
Докато звучеше гласът на дедеца, Сатаната се наведе и почна да извайва нещо от купчината кал в нозете му. Той изрови от калта, та изправи на колене човешко тяло. И го чистеше от калта, сякаш извайваше статуя. Пред Сатаната се гънеше и безволево се люшкаше човек, но накрая се вкамени, застанал на колене. Сатаната сведе лице към изваянието. И от устните му бликна пламък. После вдигна ръката на човека, но тя падна надолу. Сатаната прегърна творението си — и двамата черни — дяволът и калния човек.
Жената запита:
— А кой даде душа на човека? Дедецът отговори:
— Тогава Бог се смили и като прати своя Свети Дух, даде на човека искра от вечния живот…
Докато гледах как богомилите представят сътворението на Земята и човека, в пещерата се развиделяваше. Въздухът просветля, черното стана сиво, сенките избледняха. Смаяно погледнах нагоре. И видях, че на свода над мене зее светъл отвор и през него нахлува утрото. Изведнъж върху черното езеро се изсипа сноп светлина, който съедини небето и земята с една сияйна колона. Водата непоносимо заблестя.
И в този водопад от светлина бавно се спусна издялан от дърво гълъб с широко разтворени криле. Голям беше, по-голям от най-едрия орел. В ноктите си държеше пергаментен свитък. Гълъбът летеше в обръч, върху който светеха дузина свещи. Но пороят светлина, който се лееше от свода, сякаш гасеше свещите. И гълъбът плуваше и слизаше бавно в златния поток. Не се виждаха да го Държат нишки, пред очите ни се случваше чудо. Разнесоха се тихи възклицания:
— Книгата, книгата…
С всички сили се борех да не ме залее, потопи и разтопи това благоговеене и този възторг, това опиянение на хората около мене. Не бях един от тях, чужденец бях. Исках да остана трезвен, да гледам отстрани. Трудно беше, усещах се замаян — сякаш сънувах и се мъчех да се събудя.
Дедецът вече не говореше, той викаше:
— Чеда мои, братя, мили Богу, над човека слезе благодатта на Бога. Над нас слизат животворните слова, написани от самата ръка на апостол Йоан. Той облегна глава на гърдите на нашия Спасител. И Христос каза на Йоана, че той няма да умре, а ще дочака връщането на Божия син. Братя мои, обичайте ближните си и помнете, че братът до вас може да е живият апостол Йоан, който безсмъртен чака спасението на света от властта на Сатаната.
Едва намерих сили да откъсна поглед от гълъба и от книгата. Огледах се и видях, че срещу мене светят човешки очи. Лицата бледнееха в зрака на ранното утро, но очите сияеха. Наистина, като си помислиш, че човекът до тебе може да е апостол Йоан… Ние вярваме в чудесното възкресение и в деня на страшния съд, защо да не повярваме, че Бог може да е дарил Йоана с вечен живот? Стига да е поискал.
А там, на калния остров, първият човек се изправи. Сатаната остана коленичил в краката му, очите му угаснаха. И човекът вдигна ръце нагоре, а гълъбът се спусна и спря тъкмо над главата му. Човекът докосна свитъка със Свещената книга и тържествено запя:
— И Божията мъдрост сътвори мене, човека, от седем съставки — плътта ми от земя, кръвта ми от роса и слънце, очите ми от бездни морски, костите ми от камък, косата ми от летежа на ангелите, жилите ми от тревите земни и душата ми от вятъра и от Божия дух.
Тогава гласът на жената запита:
— А кога се роди първата жена на земята? И дедецът изрече:
— Господ видя, че на първия човек Адам не е добре да живее самотен. И Господ затова пожела и му даде жена — да върви с него по пътя на истината.
За пръв път видях Лада. Тя се роди и очерта в полумрака — висока, стройна, с дълга бяла дреха. Стоеше изправена пред черната паст на бездната, която зееше зад нея, защото дъното на пещерата тънеше в мрак. Тя събираше с бялата си дреха и русата си коса цялата светлина на невидимите светилници и на небесния порой. Тя сякаш плуваше, защото зад нея имаше само пустота — светлината не успяваше да стигне до невидимото дъно на пещерата.
Да, певците не смеели да описват красотата на Елена от Троя. Казвали само, че угаснали старци се изправяли, когато тя минавала край тях. Пред красотата на Лада ми се искаше вечно да остана на колене.