Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

Неделя, 16 април 1962

Като се приготвях да си тръгна, реших да го попитам още веднъж за враговете на човека на знанието. Убеждавах го, че тъй като няма да се връщам известно време, би било добре да запиша това, което ще ми каже, за да мисля върху него, докато ме няма. Той се поколеба за момент, но после започна да говори:

— Когато човек започва да учи, той никога няма ясна представа за крайните резултати. Неговите цели са неточни, намеренията му са мъгляви. Надява се на възнаграждения, които никога няма да се материализират, защото още не знае нищо за трудностите на ученето.

Той бавно започва да учи — в началото трошица по трошица, а след това на големи залъци. И в съзнанието му скоро настъпва конфликт. Онова, което научава, никога не е това, което си е представял или е предвиждал. И той започва постепенно да се плаши. Ученето никога не е това, което някой би могъл да очаква. Всяка стъпка в ученето е нова задача и страхът, който човек изпитва, започва да се наслоява безжалостно, неумолимо. Неговата цел става бойно поле. Ето, че вече се е натъкнал на първия от естествените си врагове; Страхът! Ужасен враг — лукав и труден за побеждаване. Той се спотайва зад всеки завой на пътя, дебне, изчаква. И ако човек, изплашен от близостта му, побегне, тогава неговият враг ще е сложил край на търсенията му.

— Какво ще стане с човека, ако избяга от страх?

— Нищо няма да му стане, освен че никога няма да научи. Никога не ще стане човек на знанието. Може най-много да бъде кавгаджия или свит, изплашен човек, но във всички случаи той ще е победен човек. Неговият враг ще сложи край на копнежите му.

— А какво трябва да стори, за да победи страха?

— Отговорът е много прост. Не бива да бяга. Трябва да се бори със своя страх и въпреки него да предприеме следващата стъпка в ученето и всички следващи стъпки. Той може да е съвсем уплашен и въпреки това не трябва да спира. Това е правилото. И ще дойде момент, в който първият му враг ще отстъпи. Човек започва да се чувства сигурен в себе си. Неговото намерение става по-силно. Ученето вече не го ужасява.

Когато настъпи този радостен миг, човекът може вече без колебание да каже, че е победил първия си естествен враг.

— Това изведнъж ли става, дон Хуан, или малко по малко?

— Това става малко по малко, но страхът изчезва изведнъж и изцяло.

— Нямали човек пак да се изплаши, ако му се случи нещо ново?

— Не. След като веднъж човек е изгонил страха, той е свободен от него до края на живота си, защото вместо страх той придобива яснота — яснота на ума, която заличава страха. Оттук нататък човек познава своите желания. Той знае как да ги удовлетворява. Той може да предвижда новите стъпки на учението и за него всичко е озарено от ведра яснота. Човек чувства, че за него няма нищо скрито.

И така той се сблъсква с втория си враг: Яснотата! Тази яснота на ума, която толкова трудно се постига, разсейва страха, но и заслепява. Тя кара човека никога да не се съмнява в себе си. Тя му дава увереността, че той може да направи всичко, каквото поиска, понеже вижда ясно всичко. И той става смел, защото е наясно, не се спира пред нищо, защото всичко му е ясно. Но това е заблуда; то е като нещо незавършено. Ако човек се предаде на тази измамна сила, той ще се поддаде на своя втори враг и само ще се върти из учението. Той ще се втурва, когато трябва да бъде търпелив, и ще бъде търпелив, когато трябва да се втурне. И ще се лута из учението, докато загуби способността си да направи нещо повече.