Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

— Време е да вървим.

Вървяхме около миля по черен път. Оттам поехме •през полето и след два часа бяхме в подножието на хълмовете, южно от града. Из качихме леките скатове в югозападна посока. Когато стигнахме по-стръмните склонове, дон Хуан промени посоката и тръгнахме по една висока долина на изток. Въпреки напредналата си възраст, дон Хуан поддържаше такъв невероятно бърз ход, че около пладне аз бях напълно изтощен. Седнахме и той отвори раницата.

— Можеш да изядеш всичко, ако искаш — каза той.

— А ти?

— Не съм гладен, а по-късно няма да имаме нужда от тази храна.

Бях много изморен и гладен и приех предложението му. Реших, че моментът е подходящда поговорим за целта на нашето пътуване и твърде небрежно попитах:

— Смяташ ли да останем тук дълго?

— Тук сме, за да съберем малко Мескалито. Ще останем до утре.

— Къде е Мескалито?

— Навсякъде около нас.

Кактуси от различни видове растяха в изобилие по цялата местност, но сред тях не можех да различа пейот. Отново започнахме да скитаме и към 3 часа стигнахме до дълга тясна долина между стръмни хълмове. Усещах се особено развълнуван при мисълта да намеря пейот, който никога не бях виждал в естествената му среда. Влязохме в долината и трябва да бяхме вървели около четиристотин фута, когато изведнъж съзрях три растения, които несъмнено бяха пейот. Те бяка в грозд три инча над земята пред мен, вляво от пътеката. Изглеждаха като кръгли напъпили зелени рози. Изтичах към тях, сочейки ги на дон Хуан.

Той не ми обърна внимание и нарочно отмина с обърнат гръб. Разбрах, че съм направил грешка и останалата част от следобеда вървяхме в мълчание, движейки се бавно по равното дъно на долината, покрито с малки заострени камъни. Движехме се сред кактуси, като обезпокоявахме тълпи гущери, а понякога и някоя самотна птица. И аз отминах много пейот без да кажа дума.

В 6 часа бяхме в подножието на планините, които бележеха края на долината. Изкачихме се до една тераса. Дон Хуан остави раницата си и седна.

Отново бях гладен, но не ни беше останала храна. Предложих да наберем Мескалито и да се отправим обратно към града. Той изглеждаше ядосан и звучно млясна. Каза, че ще прекараме нощта тук.

Седяхме тихо. Отляво имаше скална стена, а отдясно беше долината, която бяхме прекосили. Тя се простираше на доста голямо разстояние и изглеждаше по-широка и не така равна, както си бях помислил. Гледана от мястото, на което седях, тя беше пълна с малки хълмчета и възвишения.

— Утре ще тръгнем обратно — каза дон Хуан, без да ме гледа, сочейки долината. — Ще се върнем и ще го берем, докато прекосяваме полето. Това значи, че ще го берем само когато е на пътя ни. Той ще ни намери, а не обратното. Той ще ни намери, ако пожелае.

Дон Хуан облегна гръб на скалната стена и с глава, обърната настрани, продължи да говори, като че до мен има друг човек.

— Още нещо. Само аз мога да го бера. Ти може би ще носиш торбата или ще вървиш пред мен — още не знам. Но утре няма да го сочиш, както направи днес.

— Съжалявам, дон Хуан.

— Няма нищо. Ти не знаеше.