Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
До мивката стоеше висок като върлина човек и миеше чинии. Значи в къщата все пак живееха и хора. Когато минахме покрай него, мъжът ни кимна за поздрав. Носеше очила и риза с навити ръкави. Нямаше как да си поговоря с него, защото Изабел бързаше да ни отведе в голямата зала.
Бил изглеждаше напрегнат. Не можех да чета мислите му, признавам, но го познавах достатъчно добре, за да усетя в какво настроение е само по походката или положението на раменете му. Никой вампир не се чувства удобно на територията на друг вампир. Тяхната общност се подчинява на система от строги правила и закони, само че — за разлика от хората — те просто се стараят да ги пазят в тайна. Но в процеса на общуването ми с тях нещата полека-лека ми се изясняваха.
Измежду всички вампири в къщата с лекота разпознах главатаря. Седеше заедно с неколцина от тях на дългата маса в просторната стая. Беше луд за връзване. Поне на пръв поглед. После осъзнах, че старателно се опитва да изглежда такъв. Иначе беше коренно… различен. Вчесана назад руса коса; слаб, с невзрачно телосложение; очила с черни рамки — без диоптър, естествено; памучна риза на райета, напъхана в добре изгладен панталон. Беше блед — е, то се подразбира — и луничав, с невидими мигли и едва забележими вежди.
— Бил Комптън — каза главатарят.
— Стан Дейвис — каза Бил.
— Добре дошли в града. — В гласа на Стан Дейвис се долавяше лек чуждестранен акцент. Някога се е казвал Станислав Давидович, помислих си аз и бързо прогоних тази догадка от съзнанието си. Ако някой от тях разбереше, че от време на време долавям по някоя мисъл от тишината в главите им, щях да остана без капчица кръв за секунди.
Дори Бил не знаеше това.
Старателно натиках всичкия си страх в най-дълбоките гънки на мозъка си и се изправих пред втренчените им погледи в цялата си прелест. Чувствах се като на рентген.
— Изглежда ми напълно подходяща — обърна се той към Бил. Трябваше да го приема като комплимент, предполагам. Един вид, потупване по рамото.
Бил наведе глава.
Вампирите не си губят времето в празни приказки. При подобни обстоятелства човек би попитал Бил как я кара шефът му Ерик; би ни запознал с присъстващите в стаята или поне с по-важните от тях. Човек — да, но не и Стан Дейвис — вампирски началник. Той вдигна ръка и един млад вампир с лъскава черна коса и испански черти моментално напусна стаята. Минута по-късно се върна, стиснал за ръка някакво момиче. Човек. Щом ме видя, девойката взе да пищи и да се дърпа.
— Помогни ми — пищеше тя. — Трябва да ми помогнеш!
Глупачка! Как да й помогна в това гнездо на вампири? Нелепа молба, просто абсурдна. Повторих си го бързо наум няколко пъти, за да мога да се съсредоточа върху предстоящата работа.
Потърсих погледа й и вдигнах пръст, за да я накарам да млъкне. Очите на момичето се фокусираха върху мен и тя веднага се подчини. Не притежавам хипнотичен вампирски поглед, но изобщо не съм страшна на вид. Изглеждам като всяко средностатистическо момиче, което си вади хляба с нископлатена работа в който и да било град от южните щати, — руса, млада, с пищна пазва и слънчев загар. Напълно възможно е да не изглеждам много умна. Струва ми се, че мнозинството от хората (и вампирите) приемат, че щом си хубавка, руса и работиш като обслужващ персонал, то задължително си глупава.
Обърнах се към Стан Дейвис; вътрешно ликувах, че Бил е зад гърба ми и ме подкрепя безмълвно.
— Господин Дейвис, разбирате, надявам се, че ми е нужна по-усамотена обстановка за разпита на това момиче. Освен това трябва да знам какво точно искате от нея.
Девойчето взе да хлипа. Тихо и сърцераздирателно, но изключително дразнещо предвид обстоятелствата.
Дейвис ме погледна право в очите. Не се опитваше да ме омагьоса или подчини, просто ме изучаваше.
— Доколкото разбирам, телохранителят ти знае какви са условията на договора ми с неговия началник — каза Стан Дейвис. Ясно, разбрах. Смятаха ме за низша човешка твар. Все едно пилето да говори на клиента в „Кей Еф Си“. Но аз все пак исках да съм наясно какво очакват от мен.
— Известно ми е, че сте постигнали споразумение с Район 5 — казах аз с възможно най-спокоен глас, — и ще направя всичко, което е по силите ми. Но не мога да започна, без да знам каква е целта на задачата ми.
— Искаме да разберем къде е нашият брат — отвърна Стан след дълго мълчание.
Положих огромно усилие да прикрия изумлението си.
Както споменах, някои вампири — като Бил — живеят сами. Други се чувстват по-сигурни в група, наречена „гнездо“. Щом поживеят известно време заедно, започват да се смятат за братя и сестри, а някои гнезда оцеляват в продължение на десетилетия. (Разправят, че в Ню Орлиънс една такава група просъществувала цели два века.) Преди да тръгнем от Луизиана, Бил ме уведоми, че гнездото на даласките вампири е доста голямо.