Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
Следвайки табелите и инструкциите на Бил, започнах да си проправям път през океана от угрижени хора и техните многобройни куфари. Наложи се да подсиля мисловната си защита, защото нямах сили да понеса жалванията на стотиците изнервени пътници. Повиках носач за багажа ни (макар че Бил лесно можеше да се справи с това и с една ръка) и го упътих към стоянката за таксита. Потеглихме към хотела четиридесет минути след разтоварването на Бил от самолета. Хората от „Анубис“ се кълняха, че ще доставят ковчега му в рамките на три часа.
Ще видим. Ако не успееха, полетът ни щеше да е безплатен.
За седемте години от последното ми пребиваване в Далас бях забравила колко огромен и кипящ от живот е този град. Светлините му просто спираха дъха ми. Попивах с поглед всичко, покрай което минавахме, а Бил ми се усмихваше с дразнеща снизходителност.
— Изглеждаш прекрасно, Суки. Този костюм много ти отива.
— Благодаря — отвърнах аз с облекчение и задоволство.
Бил настояваше да подбера дрехи, с които да излъчвам „професионализъм“. Попитах го кой бранш има предвид, като казва професионализъм, и той веднага ми пробута онзи негов поглед. Затова се накиприх със сив костюм, бяла риза, перлени обеци, черна дамска чанта и обувки с висок ток. По идея на Арлийн — и с нейна помощ — дори пригладих косата си назад в умопомрачителен кок с едно от онези сложни приспособления, които рекламират по телевизията. Според мен имах доста професионално излъчване (като за погребален агент, ако трябва да съм откровена, но Бил изглеждаше доволен от вида ми). Напазарувах всичко това при Тара — и то за негова сметка, без да ми мигне окото, защото ставаше въпрос за наложителни служебни разходи.
Естествено, щях да се чувствам много по-удобно в сервитьорската си униформа. Цял живот мога да нося тениска и шорти, без дори да се сетя за рокля и копринени чорапи. Да не говорим, че с униформата си от „Мерлот“ можех да обуя гуменки, а не тези проклети кокили. Ех…
Таксито спря пред хотела и шофьорът излезе да свали багажа ни. Предвиждахме тридневен престой. Макар че аз се надявах да приключим работата бързичко и още утре вечер да се приберем обратно в Бон Темпс, където да си живеем безгрижно и спокойно, далече от всякакви вампирски машинации, — поне до следващия път, когато ни потърсеха. Но все пак си взехме повечко дрехи, за всеки случай.
Моят любим плати на шофьора и изчака пиколото да натовари багажа ни в количката. Момчето се обърна с лице към него и започна да рецитира:
— Добре дошли в хотел „Тихият пристан“, сър! Казвам се Бари и съм… — Тук Бил направи крачка напред и светлината от фоайето озари бледото му лице. — … и съм на вашите услуги — едва чуто довърши Бари.
— Благодаря — намесих се аз, за да дам възможност на младежа да се съвземе. Хлапето бе на не повече от осемнайсет. Ръцете му едва забележимо трепереха. Хвърлих отгоре му телепатичната си мрежа, за да установя причината за безпокойството му.
Прерових набързо съзнанието на Бари и едва не подскочих от приятната изненада. Момчето притежаваше телепатични способности, също като мен! Но той все още се намираше в началния стадий на развитие, който аз преодолях още на дванайсетгодишна възраст. Горкичкият! Изобщо не можеше да се контролира; защитата му я нямаше никаква. Бореше се с тази своя неочаквана дарба и се мъчеше да я отхвърли. Чудех се какво по-напред да направя — да го стисна в прегръдките си или да му зашия един зад врата. Но после осъзнах, че тази тайна не е моя и нямам право да я издавам. Зареях поглед настрана и запристъпвах от крак на крак, преструвайки се на отегчена.
— Ще отнеса багажа ви до стаята — смотолеви Бари и Бил му се усмихна вежливо. Момчето отвърна на усмивката му и се зае да бута количката. Явно излъчването на Бил му действаше успокояващо, защото и то — също като мен — не можеше да чете вампирски мисли. Тази отличителна черта на живите мъртъвци действаше като магнит за хора като мен. Бари тепърва трябваше да се научи да се държи по-спокойно в присъствието на вампири, защото работата му щеше да го среща с тях непрекъснато.
Някои хора смятат, че вампирите изглеждат ужасяващо страшни. Според мен си зависеше от вампира. Спомням си, че когато за пръв път видях Бил, ми се стори различен, но в никакъв случай страшен.
Но пък вампирката, която ни чакаше във фоайето, можеше наистина да ти изкара акъла. Бях готова да се обзаложа, че Бари бе подмокрил гащите при първата си среща с нея. Жената се приближи към нас точно когато Бил прибираше кредитната си карта в портфейла (само се пробвайте да подадете молба за кредитна карта на сто и шейсет годишна възраст, да видите лесно ли е), а аз побързах да пристъпя зад него с надеждата да остана незабелязана.