Мъртви в Далас
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Иванова Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви в Далас». Краткое содержание книги:
Суки има голямо желание да помогне за разкриване убиеца на Лафайет, но Ерик моли нея и Бил да заминат за Далас, за да намерят безследно изчезнал вампир. Младата жена е задължена на Ерик и приема да участва в начинанието. Само че при едно условие: нито едно човешко същество да не пострада. Но по-лесно е да се даде обещание, отколкото да се изпълни. Особено когато наоколо има вампири, жадни за истинска кръв.
— Бил Комптън? Следователят от Луизиана? — Гласът й звучеше спокойно и хладно като на Бил, но му липсваше живец. Жената бе мъртва от доста време. Беше бяла като платно и плоска като дъска, а тънката й златистосиня рокля с дължина до коляното не само че не я разкрасяваше, а я правеше да изглежда още по-бледа и още по-плоска. Кестенявата й коса (сплетена на плитка до кръста) и яркозелените й очи чудесно допълваха нечовешкия й облик.
— Да. — Вампирите не се здрависват. Двамата се погледнаха в очите и си размениха по едно хладно кимване.
— Това ли е жената? — Вероятно ме бе удостоила с един от вампирските им мълниеносни жестове, защото с крайчеца на окото си долових само размазано движение и нищо повече.
— Това е Суки Стакхаус, мой сътрудник и придружител — отвърна Бил.
Жената кимна с няколко секунди закъснение, за да покаже, че схваща намека.
— Аз съм Изабел Бомон — представи се тя. — Настанете се, освежете се, а аз ще ви чакам тук.
— Трябва да се нахраня — каза Бил.
Изабел ме изгледа многозначително. Сигурно се чудеше защо не осигурявам кръв за моя спътник, но това не й влизаше в работата.
— Обадете се по телефона и ще ви обслужат.
На горкичката простосмъртна — моя милост — й се искаше да поръча храна от ресторанта, но тъй като не разполагахме с много време, реших да потърпя и да хапна, след като приключим с работата.
Щом багажът ни пристигна в стаята (достатъчно голяма да побере и легло, и ковчег), в тясната всекидневна се възцари неловка тишина. Вътре имаше малък хладилник, натъпкан догоре с бутилки „Чиста кръв“, но тази вечер на Бил би му се искало да вкуси истинска.
— Трябва да се обадя по телефона, Суки — каза той. Бяхме обсъдили това още преди пътуването.
— Разбира се. — Оттеглих се в спалнята и затворих вратата. Можеше да яде от когото си иска, разбира се, за да пази моите сили за предстоящите събития, но аз нямах никакво намерение да ставам свидетел на това.
След няколко минути на входната врата се почука и Бил покани в стаята собствената си вечеря. Чу се кратка размяна на реплики и после тихо стенание.
Ако трябваше да слушам сърцето си, щях да запокитя в стената четката си за коса или проклетите обувки с високи токчета. Но разумът и достойнството ми надделяха и аз се залових да разопаковам багажа. Подредих козметиката си в банята и ползвах тоалетната, макар да не ми се ходеше чак толкова. Метаболизмът на вампирите не изискваше използването на тоалетна и ако все пак в домовете им имаше такова помещение, те често забравяха да го зареждат с тоалетна хартия.
Малко по-късно външната врата хлопна и Бил веднага дойде при мен в спалнята. Изглеждаше сит, а бузите му розовееха.
— Готова ли си? — попита той. Внезапно осъзнах, че тази вечер започвам първата си истинска работа с вампирите, и отново се сковах от страх. Ако се представех зле, животът ми щеше да се превърне в ад, а Бил можеше да стане още по-мъртъв, отколкото беше в момента. Кимнах и се опитах да преглътна буцата в гърлото си.
— Не си вземай чантата.
— Защо? — Зяпнах от изненада и сведох поглед към новата си придобивка. Интересно на кого би могла да попречи?
— В чантите могат да се скрият разни неща. — Като например заострени колове? — Просто пъхни ключа за стаята в… тази пола има ли джоб?
— Не.
— Ами… пъхни го в бельото си тогава. Запретнах полата си, за да покажа на Бил в какво точно бельо ме кара да пъхам ключове. Изражението на лицето му не можеше да се опише с думи.
— Това… на това ли му викат… прашки?
— На това. Не виждам никакъв смисъл да изглеждам професионално и под костюма.
— А каква кожа крие този костюм… майко мила — измърка той. — Гладка като коприна.
— Аха, за какво са ми копринени чорапи, нали? — ухилих се аз и пъхнах пластмасовия правоъгълник, тоест „ключ“, под една от страничните лентички.
— Опасявам се, че няма да се задържи там — каза той с блеснал поглед. — Може да се наложи да се разделим и ключът трябва да е у теб. Премести го другаде.
Преместих го.
— Ох, Суки… как ще го извадиш оттам, ако трябва да реагираш бързо? Трябва да… ах, трябва да тръгваме. — Бил впрегна цялата си воля и слезе от облаците.
— Добре, щом настояваш — казах аз и пригладих полата си.
Той ме изгледа мрачно, потупа се по джобовете, както правят мъжете преди тръгване. Странен, типично човешки жест, който ме развълнува необяснимо. Кимнахме си един на друг и се отправихме към асансьора. Изабел Бомон сигурно вече ни чакаше, а доколкото можех да преценя от кратката ни среща, това едва ли я радваше.