Ланселот, рицарят на каруцата

в короната си се закле: убийците му ще умрат, не могат да се защитят, щом хване синовете песи, направо той ще ги обеси, не, живи ще ги изгори. И да отричат те дори, да вярва ли? По никой начин. Направиха духа му мрачен, навлякоха му срам и негли от трона сам да се оттегли, остане ли без отмъщение. Ще ги обеси без съмнение. Навсякъде вестта ошета, и при кралицата дойде тя, на обеда й се прокрадна. Мадам за малко не припадна, щом тук за Ланселот узна измамливата новина. Но мислеше си, че е вярна, в сърцето тази вест я парна, за малко да изгуби глас, но заради всички каза ясно: „Да, мъчно ми е за смъртта му. Скръбта ми е простена, само заради мен дотук вървя и тежко ми е затова.“ А да не чуе никой, тя едва-едва си прошептя, че залък няма да понечи в устата си да сложи вече; ако е мъртъв Ланселот, за нея нямаше живот. Обърна на софрата гръб, потъна цялата във скръб, не чу ни глас, ни улисии. Решила бе да се убие, за гърлото се тя ловеше и себе си сама кореше, и си признаваше вината, разкайваше се тя самата за оня грях самонадеян към този храбър рицар, неин през всичките си дни и нощи, а щеше да е неин още. От жал за думите си груби взе красотата си да губи. А от жестоката злина лицето нейно потъмня, пък взе нали и да гладува. Наум злините заредува, пред нея всяка се изпречи и тъй кралицата си рече: „Ах, бях безумна този ден — възлюбленият бе при мен, а пък не се зарадвах, даже не слушах аз какво ще каже! Към него не направих крачка, не бях ли истинска глупачка? Постъпих, да ме пази бог, по начин подъл и жесток. Шегата, мислех, е добра, но той съвсем не ме разбра, вината ми не е простил. От мен, а не от враг немил получи смъртоносна рана. Усмихнат той пред мен застана и мислеше, като го зърна, на радостта му ще отвърна, а пък не го погледнах аз. Раних го смъртно в оня час. Безмълвна като го отблъснах, от себе си го аз откъснах и от живота наведнъж. Убих два пъти този мъж, такъв храбрец от меч не пада. Ще има ли за мен пощада, че го убих, че сторих грях? Не знам, по-скоро ме е страх, че ще се пресуши морето. Ах, щях да си спася сърцето и щях да се теша безкрайно — преди да бъде мъртъв, тайно да го прегърнех, без да моли. И как? Да сме изцяло голи, за да му бъде по-удобно. Но мъртъв той е и угодно ще ми е да умра и аз. Живот не ще е, а несвяст, ако остана след смъртта му, едничката ми радост само ще бъдат мъките по него. А след като смъртта отне го, пред паметта му ще остана сред скръб, от мен така желана. Позор е смърт да пожелаеш, вместо за него да страдаеш. Ще ми хареса то наверно да ходя дълго време в черно. Живот под удари нелеки, отколкото покой навеки!“ Мадам сред скръб се потопи, два дни не яде, нито пи, помислиха я за умряла. Вестта пристига закъсняла — и лошата, а и добрата. И Ланселот чу новината, че дамата му мъртва днес е. Това бездруго го потресе. И нека всички разберат, че стенеше с юнашка гръд. И толкова бе нажален, та бихте потвърдили с мен, че сам презря живота свой: реши да се убие той, от възридания терзан. Разпаса си един колан, направи примка, без да чака, и сам пред себе си изплака: „Ах, смърт! Издебна ме сега и разболя ме от тъга! Не болка, мъка без забрава в сърцето ми се настанява. Скръбта прилича на смъртта, но нека е такава тя и да умра от нея, боже. Нима да се умре не може, не е ли рекъл господ-бог? Ако към мен не бъде строг, аз тази примка ще нахлузя и вярвам, мил ще е съюза — без волята му — със смъртта. Друг край ли да предпочета?… Смъртта е близо, как да стана по-близък с нея? Да, колана най-бързо ще я доведе, а той си знае откъде, попаднал ли е в моя власт. Смъртта защо се бави, аз прегръдката й как желая!“ И без отлагане накрая нахлузи примката желана, на шията си я надяна. И за да стане тука злото, колана върза за седлото, за неговия лък извит, пред всички с най-безгрижен вид. Отпусна се наведен — значи остави коня да го влачи чак докато го удуши. На смърт такава се реши. Щом прекатурен го видяха ония, дето с него бяха, помислиха си, че припадна. Оная примка безпощадна и не видяха как го стяга. Изправиха го те веднага, повдигнаха го, сбрани в куп, и тъй видяха оня клуп — бе враг, пред който ще се свъси,