Ланселот, рицарят на каруцата

да чуе всичкия народ, със всички сили: „Ланселот! Насам се обърни и виж кому загриженост дължиш!“ И Ланселот не се забави, обърна се и взор отправи: съгледа онова създание, което с трепетно желание бе търсил в толкова беди, как на прозореца седи. Откакто в кулата я зърна, обратно той не се обърна, ни взор помръдна, ни уста, а само меч назад въртя. Нахвърли се Мелеаган, от страшна сила обладан, бе радостен, че няма как врагът му да се брани пак. Не бяха горци с радост тиха, а логърци се разгневиха и взеха да не се владеят, и наземи да цепенеят на колене или по гръб. Голяма радост бе и скръб, в едната всеки се заклева. Провикна се онази дева над цялата тълпа събрана: „Ах, Ланселот! Какво ти стана, та глупаво стоиш? Защото сме свикнали, че на доброто и храбростта си притежател, до днеска никой не е смятал, че рицар по света познава такъв, че с теб да се сравнява по доблест и по мъжество. Какво ти е сега, какво? Към кулата се обърни ти, все тя да ти е пред очите и бий се смело, взрян насам.“ И Ланселот го хвана срам, да се намрази чак понечи, че в боя доста време вече е бил по-слабата страна и не един това позна. Отскочи той назад, да може тук откъм кулата да сложи не себе си — Мелеаган. Пък той се силеше припрян от другата страна да мине. Без даже миг да си почине, след него Ланселот вървеше и силно както той си щеше го блъскаше със щит и тяло. Залитна оня отначало, а после що не падна само. Порасна много смелостта му, че му помогна Любовта, омраза страшна запламтя към оня, който твърде зле го принуди да се бие с него. А от омраза обладан и от любов, Мелеаган от дива ярост изгоря, не бе му никак до игра, по-скоро страх го бе обзел, че рицар по-сърцат и смел ни беше срещал, ни познавал, ни някой бе го изтерзавал, тъй както този Ланселот. Отместваше се за обход, отдръпваше се по-далеч със страх от неговия меч. А Ланселот пък, занемял, към кулата го бе подбрал, че там кралицата седеше. Нали в услуга нейна беше. Тъй близо го доведе той, че спря за малко тоя бой — ще я изгуби от очи след крачка само, го речи. Тъй Ланселот пред много свят разкара го напред-назад, из който си поиска кът, и спираше се всеки път пред своята прекрасна дама, разпалила в сърцето пламък. Пред нея, спрял, за взор макар, той вземаше такава жар за боя си с Мелеаган, че можеше като балван да го търкаля с натиск слаб. Като недъгав, като сляп го водеше натам-насам. Видя сина си кралят сам, че се предава без отбрана. И жал, и милост го обхвана. Да можеше, би спрял двубоя. Но за това с молбата своя спря пред кралицата тогава и почна да я умолява: „Госпожо, много ви обичах, с голяма почит ви се вричах и защищавах ви горещо. И няма под небето нещо, с което днеска вам честта достойно да не защитя. И отплатете се накрая. Да ви поискам дар желая. Недейте слуша моя зов, не го ли сторите с любов. В двубоя, виждам го добре, синът не ще му се опре. Тежи ми то и срам дори е, но само да не го убие, в това е властен Ланселот. Не искайте един живот — и не че бил е благочинен, пред него и пред вас невинен. Заради мене милостта си кажете, имам бели власи, да се въздържа да го блъска. Тъй след молбата моя дръзка в услуга скланям аз глава.“ „Молбата, сир, е при това от мене също тъй желана. Омраза смъртна и да храня към вашия противен син, добре ми служихте един и за да ви се угоди, ще искам да го пощади.“ То бяха думи и за други — и Ланселот тогава чу ги, а и Мелеаган дори. Обича да се покори, да върши като роб последен тоз, който е изцяло предан, любимата каквото иска. Целта на Ланселот бе близка, с повече обич от Пирам41 изцяло бе изпълнен там. И чу го Ланселот това — току последните слова се ронеха — и той й рече: „Да спрем желаете ли, вече желая същото и аз.“ И Ланселот и своя бяс смири, и меч реши да скрие, за да не би да го убие. Смирен да бъде той не свари. Не, удар оня му стовари, от гняв и срам обезумял, след като вече бе разбрал: за него да се молят даже! И кралят, за да го накаже, от кулата направо слезе, където тъй се биха тези, и тука своя син подхвана: „Че то какво, кажи ми, стана? Един стои, друг меч върти. Жесток и горделив си ти,