Ланселот, рицарят на каруцата

и място стори му да седне. Разменяха си след това каквито искаха слова, защото мисли и отради доволно Любовта им даде. Щом той видя любезността й, че думите му тя желае, потихом рече й тогава: «Госпожо, тъй ме удивлява, защо студено се държахте преди, когато ме видяхте, и думица не промълвихте? За малко смърт не ми дарихте. Тъй смел не съм бил откога, но осмелявам се сега да ви отправя своя зов: да сторя всичко съм готов, ала кажете ми вината, която ми гори душата!» Сега му обясни мадам: «Нима не ви изгаря срам за колесарката? С какви ли терзания сте се качили, щом сте прекрачвали едва? И аз не исках затова да ви говоря и погледна.» «Това ми е вина последна, от нея да ме пази бог и нека ме накаже строг, не сте ли права. В този час, госпожо, обещавам аз да се поправя. Щом решите за злото да ме извините, макар след време, ми кажете!» «Тогава извинен бъдете, приятелю, и ви признавам: напълно аз ви извинявам.» «Благодаря, госпожо. Но не мога всичкото ведно, което искам, да ви кажа. Бих имал за това куража на по-спокойно място само.» А тя посочи му през рамо с очи прозореца: «Елате със своите слова познати на него тази нощ, че всички ще спят и тук ще сме самички, и през градината минете. Аз няма вътре, извинете, да ви поканя, нощ нали е. Отвътре аз, отвънка вие, мълвата може да е злостна. Аз бих могла да ви докосна, но само с устни и с ръка. От обич до зори така ще съм досами вас съвсем. Не можем да се съберем, че в стаята лежи при мен Ке, сенешалът, жълт-зелен от раните — и ги пресмята. Заключена ни е вратата, отвън е пазена добре. Следете да не ви съзре издайник някой най-накрая.» «Госпожо, ще се постарая, издайниците са били все с помисли и думи зли,» След тази уговорка тиха те радостни се разделиха. Излезе Ланселот навън и вече сякаш бяха сън бедите, лошите неща. Но закъсняваше нощта, денят безкрайно се простря, като че в себе си побра сто други дни, година цяла. След драговолната раздяла далече беше до съня. Той дълго бори се с деня — в леглото си нощта да може по нощница да го положи, та с черен мрак да го завива. Видя деня да си отива, престори се на уморен, неспал от вчерашния ден, поиска сам да си почине. И вие търсите причини, когато нещо ви принуди. Заради всички къщни люде престори се, че грохнал ляга. Постелята не бе му драга и там съвсем не си почина, през ум дори не му и мина. За мир в душата в този час ни смелост имаше, ни власт. Той скоро стана леко. Вече в нощта съвсем не му попречи, че няма месец и звезди и че из къщи не мъжди ни свещ, ни лампа, ни фенер. Оглеждаше се в мрака чер, пазач не би го забелязал, а пък и всеки би си казал, че вече е потънал в сън. Без близък и водач навън, той към овощната градина, без никого да срещне, мина. Отпред на неговия път наскоро паднал бе зидът и то на сгода му дойде. Напипа бързо откъде да се промуши без подкана и под прозореца застана, но без да кашля и да киха. Кралицата яви се тиха и просия по риза бяла. Върху плещите бе успяла наметка къса да си сложи от свила, подплатена с кожи. Кралицата наведе лик, а нежният му поздрав в миг бе към прозореца изречен, с дебели железа препречен. От нея поздравът бе върнат, горяха те да се прегърнат — тя него, както нея той. За подлости, беди и бой те думица не промълвиха. Един до друг се доближиха и хванаха се за ръце. И всеки с горестно сърце стоеше — бяха разделени от тези железа студени. Но Ланселот й зашептя, че ако пожелае тя, при нея вътре той ще влезне — какво са пръчките железни! Кралицата му отговори: «Но вижте железата горе — те ни се чупят, ни се гънат! И както и да се опънат, да се разклащат, да се стискат, да се изтръгнат те не искат.» «Госпожо, не берете грижа! Аз малко ще ги пораздвижа. И не железни чудесии — задържате ме само вие. Съгласие ако дадете, разчистен пътя ми отпред е, но ако то не ви се дава, така препречен е тогава, че няма никога да мина.» «Да, искам, и не е причина да ви възпира мойта воля. Да се не заседя на стола, в леглото ще лежа безгласна и от шума така нещастна. Ще стане разправия цяла, събуди ли се сенешала и ако всичко разбере. Да се отдръпна по-добре, та да не ме съзре, понеже все нещо тук ще забележи.»