Ланселот, рицарят на каруцата

а сам го сложил на врата си! Охлабиха колана бърже, но бе успяла да престърже врата му примката, та даже ни дума не можа да каже, без малко врат да счупи или да му се скъсат всички жили. И не успя, на коня горе, сам нищо лошо да си стори. Тежеше му, че беше пазен, и сам на себе си омразен, да се убие би желал, но бдяха те над него с жал. Тъй злото дело тук не стана. И каза си: „Ах, Смърт презряна, защо не днеска, а тогава ти бе със сила, с власт такава, че да погубиш мойта дама? Това, което стори, няма да искаш да повториш вече! Ти от коварство ми попречи, но кой ще й го каже, кой! Какъв добър и благ покой! Чудесно си я подредила! Проклет да съм, ако за мила услуга твоя сметна тази. Не знам кой повече ме мрази: Животът, който ме желае, Смъртта ли — тя за мен нехае. Убиват ме и той, и тя, да ми помага бог в скръбта, че жив съм мимо свойта воля. Да бях пробол гръдта си гола, щом дамата ми ме наказа със своя израз на омраза! Не го направи без причина, към мен без повод не изстина, какъв бе той, не зная аз. Да знаех в оня тъжен час преди кончината, тогава за нея щях да се поправя, за да не е недостижима и милост тя към мен да има. А моята вина каква е? Могла е просто да узнае: в каруцата се бях качил. За друго да не съм й мил не знам. Предаде ме това. Ако ме мрази тя, каква все пак ми е вината, боже? Ще каже Любовта: не може за туй да бъда укорен. Пък и каквото е във плен на Любовта — не заслужава от никого стрела такава. А за любимата готов на жертви — значи то любов. Но да не казвам аз «любима». Дали пък друга дума има? Не знам любима или не, но ще си мисля тъй поне. Все нещо знам за любовта, не смятам, че е срамота любимата да ме обича, възлюблен свой да ме нарича. Почтено и за мен това е, което Любовта желае, да се кача в каруца даже. Да, Любовта ще й подскаже. И Любовта, дори не споря, изпитва всички свои хора и опознава ги докрай. Не служих аз добре комай на дамата си. Сам разбрах, бездушна като я видях. Като възлюблен неин, там постъпих тъй, че само срам и хорски укори спечелих, от упреци не се разделях, дори терзаха ме със стръв. Да, обичаят е такъв: невежите във любовта за срам ще вземат и честта. Но който чест и срам събира, за почит да не се и взира. Невежите във любовта презират тези тук неща, издигат чувства неумели дори над нейните повели. А има по-добра надежда, когато Любовта нарежда, и е простимо всяко нещо. Посмей да го извършиш вещо!“ Окайваше се Ланселот, край него всичкият народ го пазеше печален днес. Ала дойде внезапна вест: кралицата е жива. Боже, да си отдъхне вече може! И ако той преди това смъртта си страстно призова, сега бе сто пъти щастлив, че също е останал жив… Изникна крепостта. Не редом — на левги шест или на седем. А там на краля щом една тъй скъпа нему новина за Ланселот му известиха, изслуша я със радост тиха, че тук се връща жив и здрав. Като човек с пристоен нрав, разказа после на мадам. А тя му рече: „Вярно, знам, е, щом твърдите. Боже мой, но ако беше мъртъв той, от радост вече нямах нужда. Тя щеше да ми бъде чужда, ако ли рицаря, при мен на служба, бе от смърт сразен.“ Оттука кралят си отиде, а тя изгаряше да види как идва нейният любим. За спор мислим и немислим прищявка не изпита тя. Но без почивка е вестта, лети незнайно накъде, и при кралицата дойде: без малко бил се Ланселот лишил за нея от живот. Повярва радостна, ала наистина не пожела и мъничко да е пострадал. Забързан, всички изненадал, дойде си Ланселот. Е, да, щом като кралят го видя, да го прегърне се завтече. Като че ли летеше, вече му даде радостта криле. Ала я подкосиха зле — те вързан рицаря му свалят. Закани им се люто кралят, че днес главите им ще вземе. А в отговора им без време и волята му се намесва. „На мене не, то вам харесва, на него му е все едно. Не нему, срамното петно тежи на мен; като приятел оттука аз съм го изпратил. Но няма с вас да се шегувам, пред казън с вас ще се сбогувам. Успя гнева му да смири, с виновните да го сдобри — заслужи Ланселот похвала. Тогава го заведе краля кралицата да посети. Не рече тя да го смути със взор или слова погрешни, а стана с радост да го срещне, почете го с обноски редни