Ланселот, рицарят на каруцата

Той вече беше на глава със шлем, в Поатие направен.38 Отсрочка няма боят славен, мирът не ще се възцари. И краля сам се примири, от безучастие обзет. А тук пред кулата, насред поляната с тълпи събрани, двубоят най-подир ще стане, тъй както кралят повелява. На него рицарят тогава му се обади. И отведен той, където в него вгледан роякът логърски се сбира. Тъй както ходят в манастира да чуят органа чудесен ведно със коледната песен Или по други обичай,39 тъй всички заедно комай се бяха тука насъбрали. Три цели дни не бяха яли, във дрипи, в боси върволици прокудениците девици от крал Артуровото царство — да се срази това коварство със сила, да я дава бог на рицаря за бой жесток, да бъдат те освободени. И горците, ведно сплотени, се молеха за господаря — победа в боя, чест без мяра да му даде божата власт. И рано в утринния час, съвсем въоръжени — ето ги двамата насред полето с коне, покрити с брони тежки. Бе с хубави черти младежки Мелеаган, левента строен, с ръце и със нозе на воин, и шлема му, а и щита, привързан горе на врата, за вкус говореха самички. На другия държаха всички, без тези, викнали сами, че всеки ще се посрами, надмогнат от Мелеаган. Стояха двамата за бран. Дойде и кралят. Той добре се бе старал да ги възпре, мир между тях да възцари. Сина си само не смири. И рече им: „Сега юздите в ръце задръжте здраво свити, на кулата да се кача. Любезността ви да вгорча, ще трябва тук да ви забавя.“ Разстроен тръгна си тогава и при кралицата отиде, не трябваше да я обиди — помолила бе през нощта да й даде възможността да гледа, отдалеч макар. И той й даде този дар. Отиде да я доведе и почит да й отдаде, услугите си да предложи. И на прозореца я сложи, до нея пък отдясно тук облакъти се той на друг. Стояха край сина и госта и логърци, и горци доста, и рицари, и дами умни, и тук родени деви шумни, изгнаническо общество — а то внимаваше какво в молитва или реч ще каже. Изгнаните в земите вражи с молби надяваха се много на своя рицар, а и богу да им дарува свободата. Извиха двамата тълпата назад — кръгът бе много свит, И блъснаха се щит о щит, от кожените им вързанки провиснаха едни останки, а копията им, и двете, проникнали през щитовете, строшени полетяха. Смело посрещнаха се чело в чело конете пак като преди, удариха гърди в гърди. И щит о щит, и шлем о шлем приличаше звукът съвсем на гръмотевица, която трещи на всички тъй познато. Хвърчаха с пяна настрана юзди, колани, стремена. И лъковете на седлата пречупиха се от борбата. За срам не бива да се смята, че сринаха се на земята и двамата след сблъсък як. Веднага скочиха на крак и вкопчиха се без подкана по-яростно от два глигана. И меч въртяха без умора в двубоя мълчалив на хора, които мразят се до смърт. Тъй сблъсъкът им беше твърд, че броните сред бой такъв и искри пръскаха, и кръв. Голяма ярост ги обхвана, не гледаха щета и рана от ударите нечовешки. И много удари, и тежки по равно те си размениха и никой в тази битка лиха не даде никому превес. Не можеше обаче днес тоз, който минал бе по моста, отпаднал да не бъде доста от раните си по ръцете. От изумление обзети стояха неговите люде — че той направо ги зачуди със своя все по-слаб замах. И струваше им се на тях, че губи с грешки неумели, а пък Мелеаган печели. Тъй почна тук да се говори. Но на един прозорец горе една девица мъдроума помисли си и си издума, че рицарят не се сражава заради собствената слава, ни за ония люде дребни, на туй позорище потребни, и бой не води за двамина. Кралицата ще е причина. Да знаеше от сутринта как на прозореца е тя, от него как се е тешила — би имал смелост той и сила. Да знае неговото име, ще викне думи несмутими насам глава да вдигне вече. И на кралицата изрече: „Госпожо, но за бога, с воля добра и за добро ви моля. На този, който смел се бие, кажете името му вие, и ще му се помогне вещо.“ „Помолихте ме тук за нещо — кралицата тогава каза, — не е белязано с омраза от мене, а с обратен знак. Наречен Ланселот дел Лак40 е този рицар според мене.“ „Какво щастливо утешение е за сърцето и езика!“ И скочи тя и го повика,