Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
В другия край на стаята маниакът започна да блъска с юмрук по вестника, който четеше. После започна да блъска и с двата юмрука. Блъскаше и блъскаше, като разгневено бебе.
Издаваше нечленоразделни звуци и лицето му се кривеше. Някакво грубо неандерталско съзнание, останало в гените му като че ли се беше изтръгнало от оковите на времето и ДНК. Ярост изпълни гласа му, после безсилие, после нещо като необуздана мъка и после пак ярост — нарастваща. Това беше представлението на виещо, изгубено животно, чиято скръб се коренеше в мръсната почва на нещастието.
Той бутна стола назад и взе пистолета. Прицели се във вестника и изпразни пълнителя в него.
Всеки изстрел избумтяваше от сводестия таван, иззвъняваше от месинговия мрак на извитите свещници и се разбиваше в металните рафтове с каталози. Всяко разтърсване отекваше с бръмчене в зъбите ми.
Два етажа под земята тази бомбардировка в най-добрия случай би се усетила на улицата като немощен пукот.
Разхвърчаха се трески от старата дъбова маса, късчета хартия се завъртяха в торнадо, няколко куршума разцепиха въздуха, носейки нишки дим. Мирисът на стара хартия беше допълнен от пиперливия мирис на използвано оръжие, плюс този на сурово дърво, идващ от раните на масата.
За момент, когато той натисна спусъка няколко пъти без ефект, се зарадвах, че амунициите му са свършили. Разбира се, имаше допълнителен пълнител, вероятно няколко.
Докато зареждаше оръжието, изглеждаше сякаш има намерение да изпразни още десет пълнителя в омразния вестник. Вместо това, преминал на друг вестник, гневът му внезапно отслабна. Започна да хлипа. Опитваше се да сподави риданията си.
Свлече се още веднъж на стола и остави пистолета. Наведе се към масата и сякаш искаше да събере страниците, които беше разпилял, като съдържащи много ценна за него история.
Все още достатъчно лимонова, за да смекчи вгорчения от стрелбата привкус, Лори Лин Хикс наведе глава към мен и прошепна:
— Виждаш ли? Уязвим е.
Чудех се дали прекаленият оптимизъм може да бъде квалифициран като форма на лудост.
Взрях се в очите и и отново видях страха, който тя непреклонно отказваше да изрази. Тя примигна.
Както бях уплашен от упоритата и съпротива на паниката, толкова безразсъдна и ирационална, така вече я обичах заради това.
Неусетно през мен, като духа на черния кон на Смъртта, премина предчувствието, че тя ще бъде застреляна. Това усещане беше последвано от отчаяние, защото бях безсилен да я защитя.
По-късно това наистина се случи и нищо от това, което успях да направя, не беше в състояние да промени траекторията на куршума.
10
С влажни от сълзите страни, с чисти от горчиви емоции очи, освободени от колебание, маниакът изглеждаше като поклонник, стигнал до върха на планината, наясно с призванието си, с целта си, знаещ какво се очаква от него.
Той отключи белезниците, които ни приковаваха към стола, но остави тези, които свързваха мен и Лори.
— И двамата ли сте местни? — попита, докато се изправяхме на крака.
След изразената ярост и силния емоционален взрив сега едва ли искаше просто да си побъбрим. Целта на въпроса беше от такова значение, каквото думите сами по себе си не носеха. Това означаваше, че отговорите ни можеха да предизвикат непредвидими за нас последствия. От предпазливост се поколебах какво да отговоря и по тази причина Лори също не продумваше. Той настоя:
— Хайде, Джими? Това е областна библиотека, сигурно тук идват хора от цялата околност. В града ли живееш или някъде извън него?
Въпреки че не знаех кой е правилният отговор, усещах, че мълчанието ще ми спечели куршум. Той застреля Лайнъл Дейвис за по-незначителна, всъщност без никаква причина.
— Аз живея в Сноу Вилидж — отвърнах аз.
— От колко време?
— Откакто съм роден.
— Харесва ли ти животът тук?
— Като пленник в подземието на библиотеката — не — казах аз, — но иначе повечето места в града ми харесват.
Усмивката му беше странно молеща и не можех да разбера как въобще очите на някого могат да блестят така безспирно, освен, ако нямат имплантирани кристали, които не пропускат да отразят всяка светлинка от заобикалящата среда. Със сигурност друг маниакален убиец не би създал желание в теб да го харесаш само с кимване и крива усмивка. Той подхвърли:
— Забавен човек си ти, Джими.
— Не съм го искал — извиних се, търкайки стъпала в гладкия варовиков под. И прибавих: — Освен, ако ти не искаш да съм такъв, разбира се.
— Въпреки всичко, което съм преживял, имам чувство за хумор — каза той.