Затворницата на дракона
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Затворницата на дракона». Краткое содержание книги:
Сякаш Господ беше изпратил Джон Джифърд. Този мъж превърна килията й в стая. Може да не беше приятна, но поне беше сносна за живот. Два пъти дневно й носеше храна, достойна за масата на господаря. Снабдяваше я с прясна вода и с такава за банята й. Донесе й игли и прежда, за да намери работа за ръцете и ума й. Дълго оставаше при нея. Той обичаше да говори, а тя обичаше да го слуша.
Роина беше сигурна, че сър Робърт е изпратил Джон. Трябва да е знаел какво представлява другият тъмничар. Все пак я беше съжалил, въпреки че Уорик дьо Шавий нямаше да му благодари за това.
Дните се нижеха. Измина седмица, две, после три… Когато Роина забеляза, че времето за месечното й неразположение беше отминало без обичайния резултат, истерично се разсмя. Планът на Джилбърт беше проработил: семето на онзи грубиян беше дало своя плод само от три нейни посещения. Но Къркбурой беше загубен. От височината на пътя бяха наблюдавали как горят дървените постройки. От това дете вече нямаше какво да се спечели, а беше заченато с тази единствена цел…
След смеха дойдоха сълзите, истински порой, предизвикан от самосъжалението. С какво беше заслужила тази съдба? Какво щеше да се случи, когато Уорик дьо Шавий се върне във Фулкхърст?
Без съмнение щеше да я лиши от Джон Джифърд и удобствата. Щеше да прати другия тъмничар или някой, подобен на него. Дали дьо Шавий би взел под внимание факта, че е бременна? Не, той желаеше нейната смърт. Роина беше сигурна, че дори и да го моли поне за живота на детето, нямаше да го омилостиви. Той не искаше Къркбурой, след като го беше разрушил. Защо трябваше да се интересува за детето на Лионс? Но това дете беше и нейно и ако останеше живо, то щеше да предяви правата на наследник след нейната смърт.
И защо да се притеснява, че ще роди в тъмницата? Надали щяха да я оставят жива толкова дълго. Молеше се Фулкхърст да се забави с войните си. Вътре в себе си беше сигурна, че Джон Джифърд ще намери подслон за бебето.
Роина не разбра точно кога детето стана първата й грижа. Не бе заченато с благородни цели, бе се оказало излишно, но тя си го искаше. То беше нейно! И нямаше никакво значение, че баща му е един огромен грубиян, който я беше мразил всеки път, когато го беше докосвала. Неговият баща…
В тъмницата разполагаше с предостатъчно време и Роина неволно се замисляше за заместника на Лионс. Това не й харесваше, но не можеше да надвие себе си. Когато затваряше очи, в съзнанието й изпъкваше проснатото му, оковано тяло. Все още си спомняше как я беше карал да се чувства. Колкото и да се беше съпротивлявал, тя владееше тялото му.
Когато му беше признала, че се радва, че с него го е направила, не беше излъгала. Беше й неприятно да го насилва, но след първата болка с удоволствие го беше докосвала. Не й беше противен, дори видът му беше доста добър. Не я задушаваше с противна, мъжка миризма. Само да не бяха очите му, пълни с толкова омраза! А преди да му заговори, в тях имаше толкова нежност към нея…
Замислена, тя не беше чула идването на Джон. Не беше усмихнат, както обикновено. Челото му беше помръкнало и тогава…
— Бременна ли си, лейди Роина?
Тя го гледаше изумена. Не беше повръщала сутрин, както другите жени. Гърдите й бяха нараснали, но много малко.
— Как разбра?
— Значи е вярно?
— Да, но…
— През ум нямаше да ми мине, но господарят ме попита… дали не си ме молила за някакви превръзки… Защо не си ми казала?
— Току-що самата аз осъзнах какво е състоянието ми. Но защо господарят ти ще се интересува от това? Кога те попита?
— Преди малко.
Роина загуби и малкото цвят, останал върху лицето й в и тъмница.
— Той се е върнал?
— Да, и трябва да те заведа при него!
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Роина не помоли Джон да не я води при господаря си. Ако не той, друг щеше да го направи. От Фулкхърст си спомняше единствено огромното му тяло и жестоко стиснатите му устни. Също и ледения тон, с който я беше изпратил в тъмницата.
Едва забеляза големия салон. Беше ранен следобед и нямаше много хора.
Въведоха я в стаята на господаря, която беше точно зад салона. Цялата беше облята от слънчеви лъчи, проникващи от два огромни прозореца. Между тях се намираше огнището. Огромното легло беше покрито с красив балдахин. То беше поставено до стената откъм големия салон. През зимата можеше да се топли и от камината там.
Имаше и други неща за гледане, но Роина се взираше единствено в купчината вериги върху кревата. Не забеляза и мъжа, докато той не се приближи до нея.