Затворницата на дракона

По време на тази тирада Роина изпадна в ужас. Знаеше за какво заплащане й се намекна. Погледът на този тип не се откъсваше от гърдите и бедрата й. Можеше да се закълне, че ако тази воняща свиня я докосне, направо ще умре. Но какво ще стане след месец при тези условия? Дори след седмица? Не се беше хранила от предишната вечер и вече усещаше слабост. Ами тъмнината? Тук ще бъде като в гробница и с нетърпение ще очаква посещенията на този човек само защото носи фенер!

Роина просто не бе в състояние да промълви и дума. Тъмничарят явно беше доволен от това. Когато напускаше, нагло се изхили. Роина се свлече върху одеялата и горчиво се разрида. Фенерът й щеше да гори още няколко часа и после… Досега не беше мразила тъмнината, но кога светлината за нея е била проблем? Как щеше да издържи на това място и с тези плъхове наоколо?

Така се беше потопила в мъката си, че отначало не обърна внимание на караницата в стаята на стражата. После ясно чу: „Махай се!“. Когато чу отново да се отваря вратата на килията й, цялата се сви от страх. Влезе друг мъж, който остави няколко свещи в центъра на килията. Изненадата му от вида й беше очевидна. Огледа се, за да види какво й е донесено.

— Обзалагам се, че този кучи син дори не те е нахранил, нали? — Роина примигна и леко поклати глава. — Така си и знаех! А толкова се натискаше за тази работа! Сега разбирам защо го е направил. Ти си толкова дребна и хубавичка! Лорд Уорик сигурно мисли, че си извършила нещо ужасно, за да те хвърли тук. Убеден съм, че като се върне, всичко ще се изясни.

Този човек със сигурност беше възмутен от нещо, но Роина не знаеше от какво. За разлика от другия, този не я плашеше. В сините му очи имаше толкова нежност, че тя едва не се разплака пак. Изглежда тъмничарят забеляза това и рязко издума:

— Хайде, хайде, няма да ти бъде толкова лошо с нас! Това окаяно място не е за една лейди и аз ще направя всичко, за да ти хареса.

Да хареса тъмницата? Не можа да скрие усмивката си при тази смехотворна идея.

— Как се казваш? — попита тя.

— Викат ми Джон Джифърд.

— И ти ли си тъмничар?

— Само когато се наложи, но то не е често. Измъкнаха ме от топлото, за да ми наредят да се погрижа за тебе. Малко късно дойде тази заповед, но добре, че я получих. Да не ти е сторил нещо този кучи син?

— Дори не ме е докоснал, но сигурно защото господарят ти е заповядал така. Не те ли предупредиха, че не трябва и да разговаряш с мен?

— Не, но и да ми кажат, няма да им обърна внимание. Свикнал съм да правя каквото ми харесва. Дори белезите по гърба ми не можаха да ме отучат от този навик.

— Кой те е бил? — попита възмутена Роина.

— Няма значение. — Джон се засмя. — Това беше отдавна и е виновен само моят инат. Сега ще проверя какво ще се намери в този късен час. Кухнята сигурно е заключена вече, но в килера може да открия поне някой плод.

Той й донесе четири големи ябълки, които задоволиха глада й. Домъкна още дървена рамка и дюшек за легло. Върху пода метна избелял килим. При следващото идване й донесе кутия, в която да съхранява свещите. Тъмнината вече не я плашеше. Появи се и нощно гърне, ведро с вода, за да се пере, и прясна вода за пиене.