Когато момчето Йозеф Кнехт трябваше да се прости с Беролфинген, до гарата го придружи учителят му по музика. Сбогуването с него го натъжаваше, сърцето му бе малко развълнувано от чувство за изоставеност и несигурност, като че ли с отпътуването потъваха и изчезваха светлобоядисаното стълбище в старата кула на замъка и всичко наоколо. Някои ученици посрещаха това първо пътуване с много по-буйни чувства, отчаяни и в сълзи. Със сърцето си Йозеф беше вече по-скоро там, отколкото тук, той понесе раздялата леко. А и пътуването не беше дълго.

Определен беше за училището в Ешхолц. Още по-рано в кабинета на своя ректор бе виждал картини от това училище. В Касталия Ешхолц беше най-голямото и най-съвременното училище, всички постройки бяха от по-ново време, наблизо нямаше град, само едно малко селище, по-скоро селце, обгърнато от гора, сред нея се простираше широк равен голям четириъгълник, в средата на който бяха разположени сградите. Те бяха наредени както петицата на зар и там пет могъщи секвои извисяваха тъмните си корони. Огромният площад бе отчасти затревен, отчасти посипан с пясък и прорязан, само от два големи плувни басейна с течаща вода, към които водеха широки ниски стълбища. При входа на този слънчев площад се намираше учебната сграда, единствената висока постройка тук, с две крила и с преддверия от по пет колони към всяко. Останалите постройки, които ограждаха площада от три страни като стена, бяха съвсем ниски, плоски и без украса, разпределени на еднакви части, от всяка към площада извеждаше аркада и стълбище от по няколко стъпала, в повечето сводове на арките имаше саксии с цветя. Според касталийските обичаи при пристигането си момчето не биваше да бъде посрещнато от училищен прислужник или ректор, или представител на учителското тяло, а го приемаше другар, хубаво, високо израсло момче, облечено в дреха от син лен. Така и Йозеф беше посрещнат от младеж, няколко години по-голям от него, който му подаде ръка и каза: