Магьосникът

2

Скупчиха се около него и го хванаха. Заляха го горещи вълни на вина и самопрезрение. Какво бе направил, та да заслужи такива ентусиазирани защитници? Само ги бе изтръгнал от познатия им и обикновен живот така безмилостно, както човек отскубва плевели от градината си.

Опита се да им каже, че е добре, но от устата му не излязоха думи. Онзи ужасен трептящ звук го беше пренесъл назад, в каньона със стръмните отвесни скали на запад от Хамбри. Дипейп, Рейнолдс и старият куц Джонас. Но най-много мразеше жената от хълма. И как нямаше да ги мрази? Бяха разбили сърцето му. Сега, години по-късно, му се струваше, че най-ужасният факт на човешкото съществуване е, че разбитите сърца се лекуват.

Помисли си: „За всичко ме е мамил тоз урод хром, що с поглед дебне…“

Какви бяха тези думи? От кого беше стихотворението?

Не знаеше, но жените също лъжеха. Подскачаха, хилеха се и виждаха твърде много със сълзящите си старчески очи. Нямаше значение кой бе написал онези стихове. Думите бяха верни и само това имаше значение. Нито Елдред Джонас, нито старицата на хълма бяха от ранга на Мартин — нито дори от този на Уолтър, що се отнасяше до злини, но му бяха сторили достатъчно зло.

После… в каньона със стръмните отвесни скали, на запад от града… онзи звук… и писъците на ранените хора и коне… За пръв път през живота си дори бъбривият Кътбърт млъкна.

Но всичко това се бе случило много отдавна и в друго време. Сега ромоленето или бе секнало, или временно бе заглъхнало. Но пак щяха да го чуят. Роланд знаеше това толкова добре, колкото и факта, че вървеше по път, водещ към ада.

Погледна спътниците си и съумя да се усмихне. Устните му бяха престанали да потрепват и това го поуспокои.

— Нищо ми няма — промълви. — Но ме чуйте добре. Намираме се много близо до мястото, където свършва Средният свят. Първият голям етап от нашето пътешествие приключи. Справихме се добре. Помним лицата на нашите бащи. Подкрепяхме се взаимно и бяхме верни един на друг, Но сега стигнахме до едно изтъняване и трябва много да внимаваме.

— Изтъняване ли? — попита Джейк, оглеждайки се нервно.

— Места, където материята на съществуването почти се е износила. Стават все повече, откакто силата на Кулата започна да отслабва. Спомняте ли си какво видяхме под нас, когато излизахме от Луд?

Те кимнаха сериозно, припомняйки си земята, напомняща разтопено черно стъкло, керамичните тръби, които блестяха в синьо-зелена вълшебна светлина, и птиците-уроди с крила като големи надиплени платна. Изведнъж на Роланд му стана неприятно, че всички са се събрали около него и го гледат като скандалджия, предизвикал сбиване в пивница.

Протегна ръце към приятелите си. Еди му помогна да стане. С огромно усилие на волята той успя да стъпи здраво на краката си.