Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Сузана? — обади се Еди. — Да те повдигна ли?
— И да сложиш мръсните си ръце на хубавия ми задник ли? Много искаш, бяло момче!
После му намигна и започна да се качва, издърпвайки се с мускулестите си ръце и подпирайки се на остатъците от краката си. Движеше се бързо, но Еди все пак я настигна и леко я побутна нагоре.
— Олеле! Целомъдрието ми! — извика тя и се засмя. После изчезна. На стълбата остана само Еди. Стоеше на последната пречка и оглеждаше луксозния вагон, който едва не се превърна в ковчег за техния ка-тет.
„Ти успя, малкият — каза Хенри. — Накара го да се самозапали. Знаех, че ще го направиш. Спомняш ли си, когато го казах на онези отрепки зад «Дейли»? На Джими Полио и на другите? Но ти успя. Изпрати го вкъщи с шибана херния.“
„Е, получи се“ — помисли Еди и докосна приклада на револвера на Роланд, без да съзнава, че още го държи.
Изкачи още две пречки, сетне пак погледна надолу. Вагонът на бароните вече беше мъртъв. Всъщност отдавна беше мъртъв — поредното творение на човешките ръце от един свят, който се бе променил.
— Адио, Блейн. Сбогом, друже.
Еди последва приятелите си, които се измъкваха през аварийния люк на покрива.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА. ТОПИКА
1
Джейк стоеше върху наклонения покрив на Блейн Моно и гледаше на югоизток, по пътя на Лъча. Вятърът разрошваше косата му, очите му бяха широко отворени от изумление.
Не знаеше какво ще види — вероятно един по-малък и по-провинциален вариант на Луд, но не предполагаше, че ще съзре онова, което се появи над дърветата в близкия парк. Зелен пътен знак със син щит отгоре.
Роланд застана до него. Измъкна внимателно Ко от пазвата си и го сложи на покрива. Животинчето подуши розовата повърхност на Блейн, сетне погледна към предната част на влака. Там металът се беше набръчкал и се лющеше. Два дълги черни разреза разсичаха покрива в успоредни линии. В далечния край на всяка имаше широк, плосък, метален стълб, боядисан в жълти и черни ивици.
— Това са стълбовете, в които мислехме, че ще се блъснем — измърмори Сузана.
Роланд кимна.
— Провървя ни, голямо момче, да знаеш. Ако това чудо се движеше малко по-бързо…
— Ка — рече зад тях Еди. Гласът му прозвуча така, сякаш се усмихваше.
Стрелецът пак кимна.
— Така е. Ка.
Джейк отмести очи от стоманените стълбове и отново се вторачи в пътния знак. Беше почти убеден, че ще е изчезнал или на него ще пише нещо друго (например „ПЛАТЕНА МАГИСТРАЛА СРЕДЕН СВЯТ“ или „ВНИМАВАЙТЕ! ДЕМОНИ!“), но знакът още беше там и надписът беше същият.
— Еди? Сузана? Видяхте ли онова?
Погледнаха към мястото, което им посочваше. Един миг — толкова дълъг, че да уплаши Джейк, че има халюцинации — мълчаха. После Еди тихо рече:
— Да му се не види. Вкъщи ли се върнахме? Ако е така, къде са хората? И ако влак като Блейн е спирал в Топика, нашата Топика в щата Канзас, защо не съм видял нищо по „Седемдесет минути“?
— Какво е „Седемдесет минути“? — попита Сузана. Беше засенчила с длан очите си и гледаше на югоизток, към знака.
— Телевизионно предаване — отговори Еди. — Изпуснала си го с пет-десет години. Възрастни бели типове с вратовръзки.
Няма значение. Онзи пътен знак…
— Това е Канзас — прекъсна го тя. — Нашият Канзас, предполагам.
Сузана бе съзряла друг пътен знак, който едва се виждаше над дърветата, и го посочи. Надписът на него гласеше: „Канзас“.
— Има ли Канзас в твоя свят, Роланд?
— Не. Това място…
Млъкна и наклони глава, сякаш се вслушваше в някакъв звук в далечината. А изражението на лицето му… Джейк никак не го хареса.
— Е, деца! — весело каза Еди. — Днес ще изучаваме шантавата география на Средния свят. Там започвате от Ню Йорк, пътувате на югоизток към Канзас и после продължавате по пътя на Лъча, докато стигнете до Тъмната кула… която по една случайност е пльосната в средата на всичко. Първо, борите се с гигантски омари! Сетне се качвате на влак-психопат! А накрая, след посещение в нашето барче за един-два изстрела…
— Чувате ли нещо? — прекъсна го Роланд.
Джейк се заслуша и чу вятъра, шумолящ в листата на дърветата, и чаткането на ноктите на Ко, който вървеше към тях по покрива. После животинчето спря и дори този звук…
Една ръка го сграбчи за рамото и го накара да подскочи. Сузана. Главата й беше наклонена, а очите — широко отворени. Еди също слушаше. И Ко. Ушите му бяха щръкнали и зверчето гърлено скимтеше.