Убийството на 83-та улица
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на 83-та улица». Краткое содержание книги:
Оказва се, че произходът на Ейми е свързан с някои много богати и влиятелни хора. Един от тях има малка тайна и е готов да я запази на всяка цена…
Но кой би могъл да запази тайната си, ако двама детективи като Ниро Улф и Арчи Гудуин пожелаят да я разкрият?
— Да. Извинете, че ви прекъсвам. Така и предполагах, точно затова ви звъня. Моля предайте на мистър Джарет, че искам да го питам някои неща за Карлота Вон. — Повторих отчетливо името. — Карлота Вон. Това име ще му е познато. Ще почакам на телефона.
— Но, уверявам ви, мистър Гудуин…
— И аз ви уверявам. Той няма да ви поблагодари за съобщението, но ще ме приеме.
Последва кратко мълчание и после човекът каза:
— Почакайте на телефона.
Чаках по-дълго, отколкото предишния ден. Улф държеше слушалката с една ръка, а с другата нагласяваше стръкчето Miltonia hellemense във вазата на бюрото си. Най-после чух гласа му.
— Мистър Гудуин?
— Тук съм.
— Казвате след два часа?
— Горе-долу. Може би малко повече.
— Много добре. Ще ви пуснат. Затворих телефона, а Улф изръмжа:
— Това създание е сведено до такава хронична подчиненост, че се държеше почтително дори към теб. Бих искал аз да се разправя с мистър Джарет. Почти съм готов да дойда с теб.
Това бяха само празни приказки. Преди да тръгна, напечатах известните ни факти от биографията на Карлота Вон, както ги бях подредил наум по пътя за вкъщи. Вече я видяхте.
Метнах шлифера си на един стол, последвах Оскар през хола по дълъг коридор, свихме в едно по-малко помещение и стигнахме до отворената врата в дъното, но оттам нататък престанах да следя нещата, защото си мислех само как ще се справя с мистър Джарет. Залагах десет на едно, че този път ще предизвикам някаква реакция у него. Все пак огледах стаята, където влязох. Таванът беше висок почти пет метра, а килимът — два пъти по-голям от кашанския килим на Лили Роуън. Имаше голямо бюро, вероятно от колониалната епоха и повече книги, отколкото притежава Улф, на рафтове, стигащи до тавана. Всички столове бяха свободни. Оскар запали няколко лампи и каза, че мистър Джарет ще дойде след малко. Този път това излезе почти истина — чаках само няколко минути. Джарет влезе от друга, по-тясна врата, вградена в библиотеката. Точно в този миг през прозорците блесна светкавица, а след като направи пет-шест крачки, спря и застана неподвижно, гръмотевицата разтърси стъклата. Добра режисура. Джарет фокусира ледения си поглед върху мен и попита:
— Какво искате да знаете за Карлота Вон?
— Може би ще е по-добре — отвърнах, — ако първо ви кажа какво вече знам или поне една част. Била е секретарка на жена ви от май 1942 до смъртта й. Живяла е тук или в къщата ви в Ню Йорк. Вие сте я задържали на работа. Престанала е да живее при вас през март 1944 — не мога да докажа дали е продължила да работи за вас, макар и в друг смисъл, но да се правят предположения не е противозаконно, а и ние се занимаваме с това едва от пет дни. — Извадих снимките от джоба си. — Ето две нейни снимки, направени през 1946, но тогава вече се е казвала Елинър Деново — дъщеря й Ейми е била на една година. Разгледайте ги.
Предложих му ги, но той не ги взе.
— Кой ви плаща, Гудуин? — попита Джарет. — Само Макрей ли? Той вероятно не е нищо повече от куриер, какво друго би могъл да бъде? Но сигурно знаете имената им? Ако можех да докажа заговорничество с цел клевета… Не искате ли да си сложите в джоба десет хиляди долара?
— Не особено. Това е дребна сума. Миналата седмица занесох вкъщи кутия, която съдържаше двеста четирийсет и четири бона. И между другото, пак от вас. — Прибрах снимките в джоба си. — Чековете, които сте изпращали на Елинър Деново, известна преди това като Карлота Вон…
— Достатъчно! — Той реагираше. Не с поглед, а с глас. Изстреля тази дума срещу мен като куршум. — Това е чиста глупост! Безмозъчни идиоти! Надявате се дадокажете, че съм баща на някаква си Ейми, а майка й е същата Карлота Вон, която навремето работеше при жена ми и при мен. Известна е сега като Елинър Деново. Така ли е?
— Очевидно. Кога е родена тази Ейми?
— Две седмици преди да изпратите първия чек на Елинър Деново. На 12 април 1945.
— Значи е зачената през лятото на 1944. През юли. Освен ако раждането не е било преждевременно или закъсняло. Предполагам, че имате бележник. Извадете го.
Все още не бях сведен до такова сляпо подчинение. Потупах с пръсти челото си:
— Записвам всичко тук.
— Запишете си и това. В края на май 1944 заминах за Англия да изпълня задача, възложена ми от Комисията за военновременното производство. Трябваше да проведа консултации с щаба на Айзенхауър и с англичаните. Седмица след десанта в Нормандия отлетях за Кайро за допълнителни консултации, а после за Италия. Разболях се от пневмония и на първи юли лежах в една военна болница в Неапол. На двайсет и четвърти юли все още не бях добре и ме откараха със самолет в Маракеш да се възстановявам. Настаниха ме в същата стая, където е живял Чърчил. На двайсети август отлетях за Лондон и Останах там до шести септември, когато се върнах във Вашингтон. Ако си бяхте извадили бележника, както ви казах, щяхте да си запишете тези дати. — Той обърна глава и извика: — Оскар!