Подареният ден (Амстердамска загадка)
- Автор: ван Хюлик Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Васева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подареният ден (Амстердамска загадка)». Краткое содержание книги:
Още същата вечер тримата отлетяхме със самолет за Рим. За три седмици успешно изпълнихме задачата и утре ще отплаваме за родината с кораба „Джибути“. Тъжно ми е и казвам на Мохтар:
— Ще ми се вече да сме си в Кайро, Мохтар.
Мохтар пак се е вторачил в пленника. Обръща глава към мен и изрича с обичайния си монотонен глас:
— Ахмад, ти няма да отплаваш за Кайро.
Трябва да кажа нещо, каквото и да е, само и само да разбере, че съм съвършено спокоен. Но не намирам точните думи, трябва ми време, трябва ми време да помисля. И в същия този миг осъзнавам, че време за мислене не ми е нужно. Защото мисълта, че повече никога няма да видя Кайро, през цялото време се е спотайвала някъде дълбоко в съзнанието ми. Знаех го, но не исках да си призная, че го знам. Но каквото и да е, недостойното ми самосъжаление на часа е заличено от топлия плам на неизмеримо удовлетворение. Важната задача, която ми бе поверена, е безспорен знак за признание. Неунищоженият от баща ми документ ми разкри нещо, което не ми е било дадено да знам, а това, естествено, налага да бъда премахнат. Но вместо да ме премахне на часа, шейхът ми предостави отсрочка, за да ми позволи да изкупя небрежността на моя покоен баща, като изпълня тази трудна задача. И понеже задачата е успешно изпълнена, заслугата на сина заличава бащината простъпка. Нищо няма да помрачава спомените на шейха за бащата и сина Ал Бадави. Той ще знае, че и двамата сме му отдали докрай ограничените си способности, че сме му служили вярно и предано като собствените му сандали. А това, че шейхът ме възнагради с тази последна милост, доказва, че според него сандалите са му служили добре. Единственото, от което слугата има нужда, е да знае, че службата му е била добра. Делата на господаря му не са негова работа. Не подобава на човек като мен да разсъждава върху сделките на шейха с евреите. Единственият съдник е всемилостивият Бог, защото Той знае най-добре.
Ставам и изричам задължителното в подобен случай:
— Наистина на Всемилостивия принадлежим и наистина при Него всички се завръщаме.
Скръствам ръце и поглеждам Мохтар отвисоко. Само че той, жалкият уличник, не може да придаде подобаващото на този тържествен момент достойнство. Върти се на стола по неговия си отвратителен навик и избягва погледа ми.
— С пистолета ли? — питам. Мохтар кимва.
— Тук и сега?
Той пак кимва, без да вдига очи. При мисълта за студената тиня и калта на дъното отдолу ме побиват ледени тръпки. Пред очите ми са топлите сини вълни на Средиземно море. Иска ми се да е на кораба, за да виждам скъпия роден бряг. Но нищо не може да се направи, писано било да е тук. Преди да кажа на Мохтар да побърза и да свършва, той вдига поглед.
— Страхувах се от този миг — навъсено измрънква той — през всичките три седмици — за мое удивление белязвам боязън в големите му очи. — Ахмад, защо не успяхме да се сближим? Живяхме в една и съща къща, служихме на един и същ господар. Ти никога не си ме харесвал. Но аз не можех да бъда друг. Защото от край време ти завиждам. А не исках да разбереш, че ти се възхищавам заради мъжествеността и силата ти. Като те гледах, си представях как препускаме през пустинята рамо до рамо в нощния хлад под звездното небе, когато…
— Мохтар — с погнуса го прекъсвам, — пак си чел долнопробни романчета. Какво знаеш ти за пустинята? Ти, дето си отрасъл в бордеите на Порт Саид?
— Да, Ахмад, там съм отрасъл. Но имах един приятел, строен моряк от Оман. Често седяхме нощем на кея и той ми разказваше за някогашния си живот в пустинята. Може и да ме е лъгал, но и така да е, разказите му бяха като приказка. Говореше за арабски рицари, които препускат през пустинята, размахали мечове като във филмите. Онзи строен моряк имаше твоята широка крачка, Ахмад, и твоите жилави бедра. Бедра на ездач.
Виждам, че наистина е искрен, и решавам да му кажа:
— Мохтар, ще ти обясня защо не можехме да бъдем приятели. Ще ти го обясня, като ти разкажа нещо, което се случи една нощ преди около година. Сигурно си спомняш жегите него лято. Дори в градината върху покрива на двореца на шейха беше горещо и душно, дори и водата на фонтаните в предния двор не беше студена. Веднъж излязох през главната врата да се поразходя по кея на Нил. Тогава една млада жена, която клечеше до зида, стана и пристъпи към мен. Беше облечена като проститутка, по китките и глезените й имаше гривни и беше толкова дребничка и крехка, че приличаше на момче. Не каза и дума, но огромните й очи блестяха над фереджето, покрило долната част от лицето й. Беше много красива, Мохтар, толкова красива, че ми мина през ум да я обладая.
Мохтар става.
— И защо не го направи? — пита той с изопнато от напрежение лице.