Подареният ден (Амстердамска загадка)
- Автор: ван Хюлик Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Васева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подареният ден (Амстердамска загадка)». Краткое содержание книги:
— Защото внезапно си спомних какво се крие зад тези видими съблазни. Само една долна сплетническа душица.
Мохтар бавно кима.
— Сигурно си бил прав, Ахмад. Снощи наистина ме беше страшно яд на теб, но сега не ме е яд. Нали казваш, че е била красива. Така ще има нещо приятно, за което да си мисля, когато ми докривее. Не знаеш, Ахмад, колко ми е криво понякога. Ти си образован мъж, можеш да си мислиш за разни неща, когато ти е терсене. А на мен просто ми е гадно. И никога не ми е било по-гадно, отколкото сега.
Той прави крачка към мен и посяга към десния си джоб. В този миг се сещам:
— Какво ще стане с жена ми?
— Нали ти казах, че е красива — изръмжава Мохтар. — Тя е собственост на шейха, както и синът ти. Първокачествена стока.
Стоя като треснат, втренчен в блестящите му очи. Ръката му се плъзва в десния джоб, ударът в корема ми е толкова силен, че политам назад. А каза… той каза, че няма…
Фойерверки на канала
При вида на разпраното тяло стомахът ми се свива на топка. Надигам глава от пода в неистов опит да се отърва от киселия бълвоч в устата ми, който почти ме задушава. Сълзи премрежват погледа ми.
Следва силен ритник в раменете и главата ми отново се стоварва върху пода. Отварям смъдящи очи наполовина и виждам изкривеното лице на Мохтар точно над моето. От движещите се устни тече слюнка, като че ли плаче и се смее едновременно.
— Убивам те, мръсна свиньо! Аз… — и се задавя.
Кракът му отново замахва, но се разминава на сантиметри с главата ми. Успявам да се претърколя в отчаян опит да избегна острите му кафяви обувки. Главата ми глухо се блъска о стената, ударът ме замайва.
— Какво става? Недей, Мохтар!
Гласът на Фигел. Изтрещява оглушителен гръм. Сетне втори.
Настъпва мъртвешка тишина. Толкова дълбока, че напълно замаян почвам да се питам дали от двата изстрела, прокънтели в затвореното пространство на каютата, не съм оглушал. Лежа, без да помръдна, притиснал лице о гладката дървена ламперия.
Не знам след колко време чувам един глас да измърморва нещо. После долавям няколко думи.
— О, по дяволите! — това е Мигел.
Искам да извикам, но от устните ми се изтръгва само неразчленимо пелтечене. Явно Мигел ме е забелязал. Чувам леките му стъпки, после една голяма кафява обувка ме преобръща.
— Я, че ти жив ли си бил? — навъсено установява той. Пак ми се повдига.
— Изправи ме да седна! — едва събирам дъх да изрека. Хваща ме за яката, повлича ме по пода към стола на Ахмад и нехайно ме стоварва на него. Всяка кост и мускул по тялото ме болят, а въжетата са се впили в китките и глезените ми. Въпреки това изпитвам огромно облекчение, че най-сетне отново съм изправен.
Мигел застава пред мен. Дебелият му балтон виси разкопчан и изпод него се вижда чудесният му костюм от туид, все така безупречен. Само че сега лицето му е бяло като тебешир, по челото му блестят дребни капчици пот. Бръква в джобчето на жилетката си и изважда малка плоска алуминиева кутийка. С треперещи пръсти пъхва едно зелено хапче в устата си. После ме оглежда от глава до пети и по лицето му бавно се разлива широка усмивка.
— Господи, ама ти наистина изглеждаш ужасно! — развеселен установява той. Вади носната кърпичка от горния ми джоб, избърсва бузите и брадичката ми и я захвърля на пода. — Зле си — повтаря той. — И все пак си по-добре от твоите трима приятели.
Отстъпва встрани. Бързо отмествам поглед от Ахмад, проснат на пода сред локва кръв. Мохтар на пръв поглед е спокоен. Седи на пода с опрян на стената гръб и прострени напред крака. Синият му панталон е с все тъй идеален ръб, само главата му е клюмнала над дясното рамо и тънка струйка кръв бавно тече от дупката под лявото му око. До лявата му ръка лежи малък пистолет. Фигел не се вижда.
— Къде е Фигел? — питам аз. Мигел безмълвно сочи вляво от мен. Извръщам глава и виждам Фигел. Прострян е на пода, единият му крак е опънат, другият е свит към големия корем. Ръцете му са разперени встрани, сякаш се е опитал да омекоти падането си като джудистите. В дясната ръка стиска тежък автоматичен пистолет. Едрото му бледо лице изглежда спокойно, но шията и гърдите му са целите в кръв.
Мигел запалва египетска цигара. С наслада вдъхвам аромата й. Мигел почиства лицето ми и вече не усещам толкова собствената си воня, но от жестоката миризма на кръв и бездимен барут пак ми призлява. Мигел сочи към Фигел и казва с горчивина:
— Този дебелак обеща да ме прекара жив и здрав до Египет. А да вземе да го гръмне някакъв загубен негър! Дали ще може да ми помогне поне с малко джобни пари…
Коленичи до трупа и разтваря с два пръста предниците на палтото на Фигел.