Подареният ден (Амстердамска загадка)
- Автор: ван Хюлик Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Васева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подареният ден (Амстердамска загадка)». Краткое содержание книги:
Лявата му вежда се повдига и Мигел се замисля.
— Според мен големият шеф е в Кайро — казва той след известно време. — Доколкото чух, трябва да е ужасен мръсник. Набъркан е в политиката, регистрира разни фирми, търгува с оръжие и с всичко, от което падат пари. Гангстерска работа. Само че то се знае, по ориенталски.
— Значи момичетата са за Кайро, така ли?
— Това не знам. Може шефът да е искал да ги продаде на някой скъп бардак. Или да ги прати на деловите си партньори като подарък за празниците. За това можеш да кажеш каквото ти дойде на ум. До него полицаите никога няма да стигнат. Такива като него дърпат конците. Също като в Щатите.
— Говориш с американски акцент. Да не би да си натурализиран американец?
— От много питане боли глава! — озъбва се той. Дръпва от цигарата и продължава по-меко: — Баща ми беше морски офицер, холандец, а майка ми е аржентинка, танцьорка. Баща ми загина във войната, майка ми се ожени в Буенос Айрес за един простак, а аз тръгнах с един цирк. За няколко години изработих страхотен номер. Трапец, въже, скок от високо. Да можеше да ме видиш в розовото трико, целия в злато! Харесваше ми, а и на публиката й харесваше. Мили Боже, да знаеш само как ми се лепяха жените след представление, като мухи на мед. Истински дами. Е, после сърцето ми изигра номер и лекарите ми забраниха да стъпвам в цирка. Така се посветих на креватната акробатика. И от нея падат парици. Догодина ще имам вече достатъчно да си купя къщичка на брега и моторница. В Неапол или в Бейрут. Ще ловя риба и ще си бъда сам, представяш ли си! Да вървят по дяволите всички фльорци! Няма да се оставя да опъна петалата в кревата на някоя кучка, дето си купува мъж. С това мое разхлопано сърце някой ден точно това може да ми се случи — и се засмива доста унило на шегата си. Става, закопчава балтона си и казва: — Довиждане, старче! Моли се нищо да не ми се случи. Поне докато се обадя в полицията.
Изчаквам да чуя как запалва автомобила и потегля. После се привдигам и протягам вцепенените си крака. Наистина ножът на Мохтар е под стола. Това, че Мигел не го забеляза, доказва, че е бил много неспокоен. Питам се какво точно е станало, докато лежах с лице към стената. После се захващам за работа. Знам, че ще отнеме време и няма да е лесно, но можеше и да е по-зле. Най-трудно се оказва да се смъкна от стола на пода. След няколко гърча докопвам ножа с вързаните си ръце, закрепям го някак и останалото вече е лесно. Е, доста дълбоко си порязвам пръстите на няколко места, защото е остър като бръснач. След като освобождавам ръцете си, засмуквам порязаните пръсти с уста и известно време разтривам ожулените си китки. После прерязвам въжето около глезените си.
Както седя на пода с гръб към двата трупа, проверявам джобовете си. Всичко си е там, дори малкото шишенце с драгоценните таблетки и парите в портфейла. Мъчително се изправям, добирам се криво-ляво до вратата и изваждам цигарите от джоба на шлифера. Пуши ми се, та ми се плаче, целият съм в мръсотия и пот, а и от всичката тази кръв в стаята вони непоносимо. Загасявам електрическата печка и се дотътрям до тясната врата.
Тя води към малка, но добре обзаведена кухничка с газово бойлерче над мивката. Почиствам костюма си колкото мога, измивам старателно и себе си с гореща вода и ми става малко по-добре. В шкафа откривам бутилка бира и парче сирене, които още повече ме ободряват. Накрая си правя и чаша кафе. Този път без мляко и силно.
Навън е мъртва тишина. Все още се чувствам прекалено отпаднал, за да изляза да видя къде точно се намирам. Затова оставам в кухнята, на стола с ръце на коленете. Опитвам се да преценя ситуацията. Мисля си, че капитан Уеда напразно мърмореше срещу японските зен учители, задето заменили с Фуджи китайската планина Утай. Нямам представа, как изглежда планината Утай, но Фуджи съм виждал на хиляди картини и цветни картички. Открай време върхът й, загърнат във вечни снегове, кристално ясен и бял на фона на лазурното небе, ми се е струвал невероятно красив и внушителен. Но сега, след като възстанових връзката си с времето и пространството, вече не съм на онзи снежен връх в безвремието. Само че това няма особено значение, защото съм бил там и нетрепващият син въздух, и застиналата белота са още в мен, дълбоко в мен. Винаги ще ги нося в себе си, жив или мъртъв. В края на краищата капитан Уеда се оказа некадърник. Той така и не ме тласна достатъчно близо до смъртта. Само ме тласна да се изкача по склона на планината Фуджи, за да зърна за миг мразовития й връх.
Сега усещам огромно превъзходство над Уеда. Сигурен съм, че ако се замисля достатъчно сериозно над последното изречение, което толкова го бе объркало, ще стигна до правилното разрешение. „Снегът по върха на Фуджи се топи.“ Замислям се, но не стигам доникъде, а от напрежението само ми се доспива. Но е ясно, че Евелин, Ахмад и Мохтар заедно направиха за мен много повече от капитан Уеда. Евелин разпали пламъка, който обгори миналото; Ахмад обезвреди настоящето, като ме халоса по главата; Мохтар ме докара съвсем близо до смъртта, като се опита да ме удуши с одеялото. И сега съм свободен.